Многоръкият бог на далайна

„Сушачът Койцог“ — спомни си Шооран.

Койцог започна да сменя превръзките на ръцете му — те бяха в рани до лактите. Намаза ги с нещо прозрачно и болката почти изчезна.

— Благодаря — прошепна Шооран.

— Аз ти благодаря — отвърна Койцог.

И вдигна пред лицето му надут рибешки мехур. Вътре беше пръстът на Йороол-Гуй — и дращеше с отровния си нокът. Шооран го гледаше и се чудеше откъде се е взел.

— Трети мехур пука вече — каза Койцог.

— Гадна твар — съгласи се Шооран.

Койцог излезе и след малко се върна с блюдо, пълно с тънко нарязано бяло месо, и каза:

— Яж. Това ще ти даде сили.

Месото намирисваше на нойт, но беше вкусно.

— Какво е това? — попита Шооран, щом го дояде.

— Опашка от парх.

— Откъде я намери? — попита Шооран и го погледна с уважение.

— Тия дни е лесно. Нали е мягмар.

— Не може да бъде! — Шооран се надигна на лакти. — До мягмара има още цели три седмици!

— Имаше… когато те намерих. — Койцог клекна до него. — Три седмици беше в несвяст. И си приказваше с Многоръкия и със стареца Тенгер. Ама така ги кълнеше, че чак изтръпвах…

— Няма защо да ги обичам — каза Шооран.

Но разбра, че дори и докато е бълнувал не е издал тайната си, и се поуспокои. Жалко, че беше изгубил цели три седмици, но щеше да навакса и да намери Яавдай.

— Значи е мягмар — каза Шооран. — Защо не си на брега тогава?

— Този мягмар не е задължително. — Койцог вдигна мехура с пипалото и му се залюбува. — Тази година празникът е доста странен. По оройхоните цари суматоха, церегите обикалят и задържат всички. Ванът пък се е затворил в покоите си и не излиза. Вместо него излезе одонтът Тройгал.

— Няма и да излезе — каза Шооран. — Аз го убих.

— Затова ли се криеш? — попита сушачът.

— Да — излъга Шооран.

— Никой няма да те намери тук. Да се идва тук хем е забранено, хем всички ги е страх да дойдат.

— Ами помощникът ти?

— Няма го вече — каза Койцог и погледна към далайна. — Лош късмет.

— Съжалявам.

— Е, нищо. Затова пък една грижа по-малко. — Койцог го зави. — Спи, сега трябва да спиш. Много да спиш.

— Не мога, трябва да тръгвам — каза Шооран и се унесе, но вече не в бълнуване, а в здрав сън.

И колкото и да не му се искаше, можа да стане от постелята чак след две седмици. Все още обаче не можеше и да мисли да тръгне на север, така че остана да живее в мъничките владения на Койцог.

Сушачът, като всички сушачи, беше доста странен. Сякаш нищо не го интересуваше и нищо не му трябваше. Един ден Шооран не издържа и го попита защо все пак се е преселил тук, а Койцог се усмихна и отговори:

— Все пак две седмици не работих. Откраднах ги от съдбата тези две седмици.

— Защо тогава, си искал да живееш в алдан-шавара?

— За да не се сети одонтът, че и без това съм съгласен да дойда. За да ме цени повече.

Койцог говореше с него само когато не работеше. През останалото време, край аварите, се променяше изцяло и заприличваше на голям хищен звяр — и дори само видът му караше Шооран да се отказва от мисълта да го заговаря, така че той седеше под навеса и кротуваше. Не го беше страх от опасната близост на горящия харвах, въпреки че знаеше, че навесът не може да го защити. Знаеше обаче и друго — че не бива да пречи.

Един ден обаче, когато Койцог смете в чашата последните прашинки сух харвах и се отдръпна от авара, за да си поеме дъх и да си почине, Шооран, без да мисли, отиде до суровата смес, разбърка я, бръкна, направи голяма питка и я хвърли на авара. Харвахът засъска, вдигна се кисел пушек, питката се запени по ръба, пяната стана на сух прашец… Шооран бързо го смете в чашата, после пак и пак… Усещаше, че Койцог е зад гърба му, готов за безумен опит — да му помогне, ако сбърка нещо. Никой и никога обаче не беше могъл да помогне на сушач — Койцог рискуваше безсмислено и сигурно го разбираше. Шооран също разбираше, че не може да допусне грешка, и като се стараеше да не мисли за нищо, което може да го отвлече от работата му, смиташе готовия харвах с хитиновата метличка, но питката все не свършваше и не свършваше…

Когато и последните прашинки паднаха в чашата, Шооран не разбра, че вече е свършил, и още няколко пъти бръсна горещата повърхност. И чак после ръцете му се отпуснаха и той се отдръпна от авара. Всички коремни мускули го боляха от напрежение — и той разбра, че през цялото време е чакал взрива и острите каменни късове, които да го разкъсат.

— Ловък си — похвали го Койцог. — Ставаш за сушач. Но по-добре недей. Най-добре е изобщо да няма сушачи.

— А ти защо си станал сушач? — попита Шооран. — Като те гледам, нищо не ти трябва.

— Не знам… Така съм свикнал. Пък и нищо друго не умея.

А как стана сушач?

— Като всички. Майка ми умря, баща ми също. Бях на десет, най-големият. Наследството отиде при вана и трябваше или да ида с малките на мокрото, или да стана сушач. Нали знаеш — децата не може да станат земеделци, но може да станат сушачи. Оцелява по едно на двойна дузина. Нямах избор.

— Знам — каза Шооран. — И с мен стана така. Но бях сам — и се махнах.

— Сестрите ми се омъжиха, брат ми не знам къде е — свърши разказа си Койцог, — а аз си останах сушач. Завинаги.