Многоръкият бог на далайна

— Знаеш ли защо си тук? — попита го Шооран. — Защото беше много гадно хлапе. Оплака се на татенцето си, тогавашния одонт, и затова майка ми умря. Виж и този нож. Помниш ли го? Веднъж вече те погъделичках по гърлото с него. Знай, че този нож ми е подарък от Мунаг, същия Мунаг, когото си натикал в шавара. Малцина са хората, които са били добри с мен, така че сега ще отговаряш и за Мунаг. Нали навремето те предупредих да не ми се изпречваш на пътя. Е, дойде време да изпълня детското си обещание. Пред теб е входът в шавара. Лично ти си наредил да го затворят с врата. Влизаш вътре и аз я затварям. Изходът от другата страна е свободен. Чух, че обичаш да казваш как даваш шанс на осъдените — сега шансът е твой.

— Не… — изхълца Хооргон. — Аз вече… няма вече…

Шооран го удари, блъсна го в мрака и хлопна вратата. Хооргон залитна, направи крачка напред и затъна до колене в парещата тиня — никога не бе стъпвал в нея.

— Милост!… — писна Хооргон и заблъска затворената врата.

Нещо започна да го хапе за глезените, нещо много бързо и много гладно, а от мрака се пресегна друго нещо, тънко и жилаво, и го обви и го обърна към себе си. Хооргон се задърпа и запищя. Пищя съвсем малко.

Нощта на отмъщението свърши. Всеки момент някой можеше да разбере, че Хооргон не е в алдан-шавара, и щяха да започнат да го търсят. Шооран трябваше да се маха оттук. Отново беше екипиран с всичко необходимо, от старото си снаряжение носеше само ножа и ризницата, върху която беше облякъл жанча си. Тя беше тънка и мека, и лека като цамц. Сега, макар че тръгваше към мъртвите земи, на Шооран нямаше да му се налага да пълзи — тук стражи нямаше.

Пое на север, натам, накъдето преди четири години беше отишъл старецът. Старецът, който на тръгване му бе казал, че може би някой ден ще разбере защо отива там, но че е по-добре изобщо да не го разбере. Добрият старец — сега Шооран много добре разбираше какво беше искал да му каже. Енжин беше започнал да строи този път, та някой ден някой нов илбеч, когато вече не може да живее сред хората, да може да тръгне по него, да си построи безопасно убежище и да си живее сам, далече от всички, също като него. „Благодаря ти, старче, само че новият илбеч тръгва по пътя ти не за да избяга от хората, а за да стигне при хората, по-точно при единствения човек, който е скъп на сърцето му.“

От Боройгал Шооран беше научил, че покрай стената минават два мъртви оройхона — значи тогава старецът беше успял да построи още един. Хората не стъпваха на тях — когато бяха започнали да се заселват тук, бяха пратили разузнавачи, и само толкова. Страната все още не беше прекалено пренаселена и щяха да минат поне още дузина години преди първите неудачници да бъдат пратени там на сигурна смърт. А това означаваше, че там ще може да строи безопасно. Дали това не беше обяснението защо първите илбечи се бяха движили като правило покрай Стената на Тенгер?

Безсънната нощ и двата последователни прехода през мъртвите земи не само не го умориха, но като че ли му вдъхнаха нови сили и Шооран разбра, че не е забравил нищо. И вече не пред стареца, а пред него лумна чистият пламък на новородените авари и Шооран, без да го е грижа, без да разбира дори с него ли става всичко това, или с някой от легендарните герои, радостно се разсмя и тръгна по чистия, още неомърсен оройхон. И отново видя проядената от вълните Стена на Тенгер, и отново аварите на втория за деня оройхон не го пуснаха до нея. И чак тогава силите го оставиха и като кашляше с кашлица, раздираща пълните му с пушек гърди, той се повлече назад.

Трябваше да пренощува на сухото — разбуденият Йороол-Гуй можеше да излезе и посред нощ, но пък на сухото сега сигурно всичко вреше и кипеше, особено ако приближените на Хооргон бяха обявили пред всички, че владетелят е изчезнал. Все пак Шооран мина през вече доста заселената суха ивица и стигна до ъгловия оройхон. Там, на късчето свободна земя, притисната от двете страни от аварите, бяха владенията на сушачите. Самите майстори обаче, както беше обещал покойният Пуиртал, живееха в алдан-шавара, и палатката, където държаха инструментите си, беше празна. Шооран се уви в жанча си и легна малко встрани от нея. Чувстваше се в абсолютна безопасност и не мислеше за трудностите през последните дни, а за съвсем други неща: че тук например, земята е винаги топла, защото аварите са близо, а пък на мокрото е студена, защото е до далайна. Защо обаче винаги е топла на сухото дори там, където е далече и от границата, и от далайна? Защо ако топлото е свойство на земята, като я вземеш в шепа, тя изстива? Не успя да разгадае тази загадка и заспа.

Събуди се, защото някой го буташе — някакъв висок слаб мъж. По възпалените му очи, обгореното до червено лице и особено по плавните му, предпазливи, някак нечовешки движения Шооран веднага разбра, че е сушач.

— Какво правиш тук? — попита сушачът.

— Спя — отговори Шооран. — Ей сега си тръгвам.