Многоръкият бог на далайна

Шооран клекна и замига често. Нищо не се промени, петната призрачна светлина все така се люшкаха пред очите му. Едва успяваше да всмуче въздух през влажната гъба — тя вече не миришеше на откъснатия от дървото туйван, а на изгорял нойт, Минута-две Шооран убеждаваше сам себе си, че си почива, после стана и пак замига, й да отваря, и да затваря очи беше еднакво болезнено. Очите го пареха и той едва се сдържаше да не посегне да ги избърше с омазаните си с нойт ръце.

Минутите почивка бяха достатъчни, за да изгуби посоката, но той се бе подготвил за това, така че се наведе към сложеното на земята копие, напипа накъде сочи и предпазливо направи няколко крачки натам. Нещо под краката му запука, потече някаква гадост. Той се подпря на копието и като вдигна високо коляно, направи още една крачка. Стори му се, че едно от белезникавите петна свети по-различно от другите. Може и да се лъжеше, но пък може би там огненото блато свършваше и имаше пост и часовите поддържаха огъня, накладен от изсушен край аварите хохиур. Миризмата на тлеещия хохиур не беше много по-различна от вонята на мъртвите блата, но пък винаги имаш огън и можеш да запалиш факла или фитила на заредения ухер.

Отдясно застрашително беше надвиснала черната маса на оройхона, който беше построил навремето. Огненото блато беше съвсем близо. Шооран мушна с копието напред да опипа пътя и нещо се събори. Шумът в нощната тишина му се стори оглушителен, сякаш се разнесе над безчет оройхони.

— Какво става там? — чу се глас. — Я запали факлата!

Шооран се пльосна на земята. Съвсем близо пламна огън. Нечия тъмна фигура с факла в ръка стъпи на синора и се взря в нощния ад на горящото блато.

— Нищо няма. Боклуците падат — сигурно лошо сме ги нахвърляли.

Значи насипът пред него беше натрупан специално, та никой да не може да се приближи незабелязан!

Шооран лежеше в тинята и се молеше бронята и кожените му гащи да издържат и да не пропуснат нойта до тялото му.

До мъжа на синора се изправи втора фигура.

— Прав си, нищо няма. То тук и денем не може да се мине… — Чу се кашлица. — Ама че гадост, а? Сами се натикахме тук и сега сами си се пазим. Че лошо ли си живеехме преди? Ама не, хукнахме като побесняла тукка! Нови земи ни трябвали, разбираш ли. И на ти сега — трябва да ги пазим.

— Разправят, че Мунаг точно това бил казал на съвета. И че точно затова ванът го натикал в шавара.

— Кой ван бе? Хооргон ли? Никакъв ван не е тоя глупак. Гад шаварна. Трябва да се помирим с истинския ван, докато още има време. Ще му се поклоним, ще му занесем главата на Хооргон и ще си живеем като на алдан-тесега…

— На тебе главата ти ще я занесат, ама на Хооргон — прекъсна го другият пазач, скочи от синора в мрака и другата фигура го последва. Гласовете заглъхнаха и не можеше да се чуе почти нищо.

— … няма да стане… ама виж — на два оройхона и ванът, и одонтът… ще ни сгащят като жирх в дупка…

Шооран изчака гласовете да заглъхнат съвсем и запълзя покрай насипа, по-настрани от далайна. Вече знаеше посоката. Миризмата на изгоряло се усили, жегата го лъхна в лицето. След минута усещаше горещината на аварите дори през дебелите си ръкавици. Но не спря, а продължи да пълзи към огнения пъкъл. Хитинът на бронята му запука, кожата на ръкавиците и обущата му задимя и засмърдя. Нажежената повърхност се ронеше и на два пъти Шооран не можа да се задържи и се хлъзна надолу — парчета от дрехите му останаха да димят по аварите. Затова пък тук явно не можеше да има никого и Шооран продължи напред почти без да се крие, сигурен, че никой няма да го види на фона на огнените камъни. Можеше да го издаде само шумът, но всичко, което можеше да падне и да вдигне шум, беше изгорено от огъня, така че нямаше защо да се страхува и от това.

Щом се смъкна по аварите от другата страна на преграждащата пътя барикада, Шооран свали ръкавиците си, изпъшка от болка и свали и напуканата вече на много места броня. Стъпалата му пареха — горещината проникваше през дебелите пластове на подметките — и му се струваше, че е стъпил на авара бос. Но вече беше минал границата. Все пак изобщо не можеше да става дума да се събуе — пред него се простираше безкрайно дълъг мокър оройхон.

И като почти подскачаше от болка, Шооран тръгна напред. Хвърли прегорените ръкавици, но не и парчетата от бронята. Ръкавиците щяха да изгорят, но остатъците от бронята щяха да издадат, че е минал оттук. Трябваше да ги хвърли в шавара — там жирховете бързо щяха да ги изгризат.

Утрото го свари доста далече от границата. Шооран не излезе на сухото — отдавна беше минало времето, когато можеше да се разхожда тук, като знаеше, че няма да срещне никого. Сега и двата оройхона — и на стареца, и неговият — бяха населени почти толкова гъсто, колкото и благословените земи на вана.