Читаем Многоръкият бог на далайна полностью

Съкровищницата беше пълна със седефени ковчежета с бисери, с украшения от бяла, черна и жълта кост, с тънки клонки кристална гъба, каквато се намираше много рядко на брега. На дузина масички бяха наслагани кремъчни ножове, изгладени до кристален блясък и толкова остри, че човек да се обръсне с тях. А на най-видно място на стената, покрита с тънко платно, висяха украсени с бисер доспехи от кост на черен уулгуй — дисковете им искряха дори на слабата светлина на плужека и привличаха погледа. Шооран пристъпи към тях и прокара пръсти по полираната кост. В съкровищницата беше горещо, но резбованата кост си оставаше прохладна и някак жива на пипане. До доспехите висеше празничен талх, обшит с дискове от блед уулгуй, накачен с всевъзможни женски украшения. Сякаш в полумрака пред Шооран стояха одонтът и любимата му жена, облечени в празнични одежди.

Шооран въздъхна. Не, нямаше да вземе тези доспехи и тези дрехи, нищо нямаше да вземе оттук. Беше дошъл за друго.

Полегатият проход, по който се беше изкачвал горе преди години, беше затрупан с тежки камъни, но пък до него се виеше стълба, която свършваше пред малка, но очевидно тежка и здрава врата. Шооран огледа ключалката. Отвън вратата можеше да се отвори само със специален сложен ключ, но отвътре беше достатъчно само да побутне резето. И след като го направи, той се наведе под прага и тръгна напред.

Навремето старецът беше държал тук запасите си, понеже помещението беше не само сухо, но и проветриво. Сега всичко беше променено. Стените бяха покрити с кожа и тънки тъкани. В широк извит светилник, пълен с благовонно масло, плуваше горящ фитил. Дупките под тавана бяха запречени с решетки, а проходът, преди години затварян с проста кожа, сега беше одялан от каменоделци и затворен с овална врата от кост. Точно по средата на помещението имаше огромен креват и на него, увит с фини завивки, спеше врагът му — бузестият Хооргон.

Шооран измъкна ножа от пояса си, но внезапно спря — хрумна му една дръзка мисъл. Така че прибра ножа и извади лепкавата лента, с която прикрепяше гъбата към лицето си, и бързо я усука през устата на Хооргон. Хооргон се стресна, измуча и седна в кревата.

— Тихо!… — изсъска Шооран, изви му ръцете и ги върза с ивица, която отпра от чаршафа.

Младият владетел изобщо не се дърпаше, само мучеше. Шооран го перна лекичко по носа и мученето спря.

— Хайде! — Шооран го вдигна за яката.

Хооргон само въртеше глава — явно не разбираше нищо — и Шооран извади ножа и го вдигна пред очите му. Дебелобузестият измуча пак, от носа му излезе кървав мехур, и покорно стана. Дрехите му бяха широки и дълги почти до земята — все едно че се бе облякъл като жена.

Хооргон се забави за миг, докато нахлузи меките си обуща — нещо съвсем неуместно в случая — и тръгна към съкровищницата, накъдето го подбутна Шооран. Щом влязоха, Шооран залости вратата — сърцето му затупка по-спокойно — и поведе пленника си към „камъка-врата“. Хооргон изобщо не се съпротивляваше, а и едва ли разбираше какво става. Само когато влязоха в „пътя на тукката“ и Шооран спря, за да намести камъка, който скриваше входа, се опита да запълзи напред, но Шооран го сграбчи за глезена и го спря.

Излязоха на повърхността под туйвана и Шооран замаскира изхода и погледна към навеса, където лежеше здраво овързаният Боройгал. Ако не се задушеше, на сутринта щеше да го намери някоя от жените му и след като излееше злобата си върху нея, Боройгал щеше да мълчи за станалото — цял живот. Защото кой ще тръгне да разказва за позора си, след като може да го накажат дори със смърт, че е изпуснал вражески разузнавач?

„Дано да се задуши — помисли Шооран. — Все пак той ни изгони от Свободния оройхон…“

После повлече Хооргон по пътеката към границата. По оградите от двете й страни бяха накачени какви ли не дрънчащи и тракащи боклуци, та всеки крадец, който реши да влезе в чужда нива, веднага да се издаде, но Хооргон или не знаеше за това, или го беше страх да вдигне тревога — нали Шооран го държеше здраво с едната си ръка, а с другата стискаше ножа.

След няколко минути стигнаха синора. Тук вече Хооргон се запъна, но Шооран го ритна отзад с коляно и той зашляпа с меките си обуща през блатото.

Небето вече изжълтяваше, тесегите изникваха в здрача като сиви сенки, вече можеше да вървят и без светлина. Шооран хвърли изтощения плужек, блъсна Хооргон напред и изръмжа:

— По-живо!

Стигнаха шавара вече по светло. Шооран дръпна Хооргон да спре, обърна го, погледна позеленялото му лице и не изпита нищо освен отвращение. Развърза му ръцете и смъкна лепкавата лента от устата му. После каза:

— Ако искаш, викай. Никой няма да те чуе.

Хооргон мълчеше и трепереше.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Антон Райзер
Антон Райзер

Карл Филипп Мориц (1756–1793) – один из ключевых авторов немецкого Просвещения, зачинатель психологии как точной науки. «Он словно младший брат мой,» – с любовью писал о нем Гёте, взгляды которого на природу творчества подверглись существенному влиянию со стороны его младшего современника. «Антон Райзер» (закончен в 1790 году) – первый психологический роман в европейской литературе, несомненно, принадлежит к ее золотому фонду. Вымышленный герой повествования по сути – лишь маска автора, с редкой проницательностью описавшего экзистенциальные муки собственного взросления и поиски своего места во враждебном и равнодушном мире.Изданием этой книги восполняется досадный пробел, существовавший в представлении русского читателя о классической немецкой литературе XVIII века.

Карл Филипп Мориц

Проза / Классическая проза / Классическая проза XVII-XVIII веков / Европейская старинная литература / Древние книги
Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза