Многоръкият бог на далайна

Шооран побягна покрай синора — краката му се хлъзгаха в локвите кръв и нойт. Знаеше, че няма да може да избяга, че Многоръкия ще го хване, но все пак бягаше. Йороол-Гуй се надигна пак, този път от другата страна, пльосна се и запълзя към аварите — преграждаше пътя на мъничкото човече и го изтикваше към нажежените скали. И парата пак засъска, изпепелените му ръце се гърчеха, плътта му побеляваше и губеше прозрачността си, но тутакси се възобновяваше и възраждаше. А човечето тичаше с последни сили покрай синора, не, не тичаше влачеше се, и се мъчеше да избяга от отровните пушеци. Многоръкият властелин обаче се дръпна, хвърли се пак — този път от другата страна — и го приклещи на тясната ивица пред огненото блато.

— Какво искаш? — изхърка Шооран. — Не можеш да ме победиш, а и аз няма да се предам! Защо ме преследваш като някой баргед длъжник? Нищо няма да получиш от мен, не съм ти длъжен с нищо… Не, чакай, дължа ти нещо! Сушачът Койцог каза да ти предам, че е твой покорен роб. Той е виждал далайна само по мягмар, но ти се моли денонощно. Главата му е станала като плешива от косите, които ти жертвува… Аз обаче не съм като него… Плюя на тебе!

Йороол-Гуй пак се гмурна и пак, за кой ли път, се пльосна на димящата земя. Шооран падна. Вече не можеше да побегне, не можеше да се изправи дори, но успя да изпълзи до синора, да се хване с ръце за него и да изпълзи оттатък, в гъстия лепкав нойт. Искаше му се да затвори очи и да умре, но не можеше. Трябваше да гледа и да чака кога Йороол-Гуй ще се отдръпне и тогава пак, и пак, и пак да се премята през синора…

На сутринта, когато отиде при аварите, сушачът Койцог видя там да лежи човек. За три дни това беше вторият такъв случай и Койцог се намръщи — никой сушач не биваше да остава да спи до аварите.

Койцог се приближи, за да го срита и да го събуди. Отначало си помисли, че е онзи, от завчера, но видя, че е сбъркал. Защото онзи беше млад и облечен богато и тогава той се беше зачудил какво го е довело тук и защо спи на голата земя. Този пък… по-страшно обезобразен човек не беше виждал. Лицето му беше като маска от спечена кръв и кал, цялото на моравочерни петна — там, където под напуканата кожа се беше подула обгорената плът. Дрехите му бяха на парцали и под тях се виждаше също така ужасно обгореното му тяло — цялото в рани, по-точно една-единствена рана. Но този труп дишаше. И беше същият човек — беше онзи младеж. И когато Койцог застана над него, той отвори подутите си очи и прегракнало каза:

— Изпълних молбата ти. И ти донесох подарък.

И извади стар, нащърбен нож, отвори капачето му с подутите си пръсти и изтръска на камъка нещо дълго, нещо мърдащо, нещо, което приличаше на червей. На единия край на червея имаше извит нокът, от двете страни на който имаше мънички, едва забележими вендузи.

Койцог много добре знаеше какво е това. Често, когато излизаше на сушата, Йороол-Гуй губеше някоя от ръцете си, но почти винаги ги поглъщаше, за да не ги остави на хората. Само броени щастливци, при това невероятни храбреци, бяха успявали да отсекат края на някое негово пипало и да се отърват, като избягат през синора. Защото останалите пипала почти винаги повличаха храбреците към далайна. Както и да е, досега Койцог само беше слушал за този изключително рядък жив талисман. Казваха, че докато отсеченото пипало на Йороол-Гуй мърда, на онзи, който го държи, не може да му се случи нищо лошо. И казваха също, че пипалата живеят по повече от година.

Койцог взе една клечка и внимателно напъха опасния подарък обратно в дръжката на ножа, а после погледна непознатия и видя, че той вече умира. Бързо постла жанча си, издърпа безжизненото тяло на него, превлече го под прикритието на единствения наблизо студен тесег и хукна за вода.

Йороол-Гуй идваше, размахал безбройните си ръце. Ръцете надвисваха отвсякъде: пипала с вендузи, с нокти, с разкъсващи плътта реснички. Безбройните усти мляскаха гладно, очичките в основата на ръцете и огромните главни очи го гледаха — само онова, раненото око гледаше накриво. Шооран разбираше, че този път не е успял да се измъкне и че ей сега Йороол-Гуй ще го изяде, също като безбройните безименни жертви преди него, но не можеше да се предаде просто ей така и се задърпа, опита се да стане и да побегне, изпъшка от болка и се събуди.

Видя навеса над главата си, усети топлата земя под постелката — значи беше на огнена, но суха земя. Стори му се, че си е вкъщи и че ей сега ще дойде майка му. Но вкъщи не беше така тихо, нали? И откъде се беше взела тази толкова силна болка?

Вдигна ръце пред очите си и видя, че са превързани. Старецът ли го беше превързал? Тогава защо не беше в алдан-шавара? Какво всъщност беше станало? Шооран пак се опита да седне, но пак изпъшка и падна по гръб. И изведнъж, внезапно, си спомни и кой е, и женитбата си, и несполучливия си опит да стигне до Страната на Добрите братя. Губеха му се само последните часове — не разбираше как е успял да се спаси и къде е сега.

Над него се наведе някакъв слаб човек с набраздено от стари изгаряния лице.