Многоръкият бог на далайна

Отдавна било това, отдавна, много по-отдавна, отколкото може да запомни един човек, но всички заедно го помнят. Та тогава, уморен от безкрайното строителство, Ван се върнал на родния си оройхон. Родният му оройхон от много години вече не бил мокър, навсякъде растяла хлебна трева, в потоците плували сити бовери, а хората живеели щастливо, защото във времената на Ван земята стигала за всички и хората излизали на мокрото само на мягмар.

Илбечът седнал под едно дърво и загледал земята си — и не можел да й се нагледа. И както гледал, изведнъж чул глас:

— Здравей, Ван. Къде се губи толкова време?

Ван се обърнал и видял една красива девойка. Тя се казвала Туйгай. Когато Ван тръгнал да строи нови земи, тя била още момиченце, но сега вече била пораснала и била станала истинска хубавица. Дори в старо време рядко се срещала такава красота, трябвало да изживееш дузина животи, за да я видиш, какво да говорим за днешните времена… С никакви думи не може да се опише красотата на хубавицата Туйгай.

И илбечът и хубавицата се погледнали и се обикнали с любов, каквато не било имало дотогава и никога вече няма да има. И се хванали за ръце и си казали, че се обичат — с любов, здрава като алдан-тесега и дълга като вечността. Туйгай обаче не знаела, че любимият й е илбеч, а Ван не й казал, понеже знаел за проклятието на Йороол-Гуй.

И Ван и Туйгай вдигнали палатка под дървото, под което се срещнали, и заживели в нея като прости земеделци. Илбечът косял хлебната трева и вършеел окосеното, а вечер се прибирал вкъщи при хубавицата си. И били щастливи и далече от проклятието на Йороол-Гуй.

Един ден обаче Ван казал:

— Утре тръгвам на път и няма да ме има три дни и три нощи, защото имам работа на далечни оройхони.

Туйгай, като всяка добра жена, не го попитала нищо и му казала, че ще го чака.

Ван отишъл да строи нови земи и не знаел, че в същото това време старият Тенгер слязъл от алдан-тесега на оройхона и отишъл пред къщата му. Тенгер обаче бил променил външността си и Туйгай си помислила, че е дошъл баща й.

— Какво виждат очите ми!? — възкликнал старият Тенгер. — Дъщеря ми се е събрала с тоя скитник Ван, който и две нощи не може да изкара на един и същ оройхон! Веднага да се връщаш вкъщи!

— Не, татко — казала Туйгай. — Няма да се върна вкъщи. Аз съм съпруга на Ван, обещах да съм негова радост и наслада и затова ще остана да живея с него и ще му раждам деца, и Ван ще е щастлив с мен.

— Ти не можеш да го обичаш — викнал Тенгер. — Страшният Йороол-Гуй е забранил на всички да го обичат.

— Изобщо не ща да знам за Йороол-Гуй, нека си плува в студените дълбини — казала Туйгай. — Аз обичам Ван.

Тогава старият Тенгер приел истинския си облик и главата му се извисила над дърветата, а побелелите му вежди се смръщили.

— Позна ли ме сега? — казал Тенгер. — Аз съм онзи, които направи света и го огради със стена. Аз създадох далайна и оройхоните, и зверовете и хората. Заповядвам ти да напуснеш Ван и никога повече да не се срещаш с него.

— Не, могъщи Тенгер — отвърнала Туйгай. — Аз ще остана тук и ще бъда за Ван радост и наслада, защото моята любов е по-високо от алдан-тесега. Дните, ми са кратки, но ще те попитам — какво общо имат безсмъртните, които си мислят за голямата вечност, с моята вечна любов?

— Чуй, жено! — викнал Тенгер. — Сама си го изпроси! Знай, прочее, че твоят Ван е илбеч и че е проклет от Йороол-Гуй, и че сега, след като знаеш тайната му, той ще умре.

Но Туйгай само се усмихнала и казала:

— Аз съм жена и паметта ми е къса, а умът ми — плитък. Не те разбрах, пък и вече забравих какво ми каза. Помня само, че обичам моя Ван, а ти ми казваш да не го обичам и ме плашиш с разни страшни неща. Кажи ми, о, добри Тенгер, защо си толкова лош? Жестоко е да ни разделяш заради желанията на някакъв си многорък урод.

— Не съм жесток — казал Тенгер. — Няма как да съм жесток към вас, понеже сте смъртни. Смъртните умират и моята несправедливост умира заедно с тях, и все едно не е била. Вечни са само думите на вечния. Вие, хората, жалко наподобявате моя облик, но Многоръкия ми е по-близък по дух, защото сме само двамата през цялата дълга вечност. Нека се сбъдне проклятието на Йороол-Гуй и нека Ван да не познае щастие в живота си!

И Тенгер замахнал и ударил Туйгай в гърдите. Рукнала кръв и опръскала листата на дървото. Хубавицата залитнала, но все пак успяла да каже:

— Обичам Ван с цялото си сърце, и вечно ще съм негова радост и негова наслада.

— Ще ти взема сърцето, а Ван няма да намери нито радост, нито наслада! — викнал Тенгер като гръмотевица.

И хванал Туйгай, и изтръгнал сърцето й, и го хвърлил настрани, а бездиханното и тяло хвърлил в далайна да го изядат опулените риби. А после си отишъл на алдан-тесега, но този ден мислел само за краткото.

Ван се върнал, но не намерил Туйгай. Намерил само празната палатка и дървото — то било цялото в червени цветове и клоните му били натежали от сладки плодове, които приличали на човешко сърце. И ароматът на цветовете и сладостта на плодовете му приличали на любимата му, която така и не можел да намери. Оттогава, където и да ходел, илбечът винаги се връщал при цъфтящото дърво, сядал под него и мъката му стихвала, защото в тези минути думите на любимата му ставали по-важни от думите на бога.