Многоръкият бог на далайна

Моертал се обърна към Шооран и рязко попита:

— Кой е този Йосаар? Чувал съм това име.

— Другият тъмничар — отговори Шооран, учуден откъде ли разказвачът знае името му. — Отвън е, пред вратата.

— Да се смени и да го доведат при мен — заповяда одонтът. — Нещо в тая работа не ми харесва.

— Трудно се върви по следите на жирх — обади се Чаарлах.

Моертал излезе, без да каже нищо. Шооран също излезе и залости вратата. Уплашеният Йосаар остави копието си и се заклатушка след наместника, а Шооран остана на пост — цели два часа стоя мирно, все едно го гледа самият сияен ван. Не се осмели да надзърне през прозорчето — страх го беше да срещне разбиращия поглед на Чаарлах. След два часа дойде недоволният от новото си назначение Турчин и го смени — значи Шооран имаше на разположение два часа и трябваше да ги използва по най-умния начин.

Забърза към къщи.

Яавдай, както винаги, шеташе, в стаята миришеше на накиснато във вино месо.

— Обядът още не е готов — виновно каза тя.

Шооран пристъпи към нея и изведнъж съвсем ясно видя онова, което се бе мъчил да види от седмици — щяха да имат дете. Точно сега обаче това изобщо не го зарадва.

— Трябва да се махаме оттук — каза той.

Яавдай не отговори, само кимна послушно.

— Не ме разбираш — продължи Шооран. — Направих… по-точно ще направя, но всъщност вече го направих… ще ме обявят за престъпник. Трябва да бягаме. Не се бой за майка си и децата. Яавдай вече е голям. Сега трябва да тръгвам, а ти вземи най-необходимото и след един час ме чакай на мокрия оройхон при втория суур-тесег.

— Добре — тихо каза Яавдай.

Той я погали по косата и въздъхна.

— Прости ми. Знам, че сега не е време за това, но пък бедите никога не чакат, нали?

— Няма нищо — каза Яавдай. — Може да е даже за добро.

Шооран се върна в тъмницата и смени сърдития на целия свят Турчин. И щом той излезе, отвори килията. Чаарлах го погледна в очите, без изобщо да се учуди.

— На — каза Шооран и му подаде наметката на Йосаар и копието му. — Да бягаме.

Чаарлах си сложи наметката, нахлупи и дълбокия шлем — така небрежно, сякаш го беше правил цял живот — взе копието и тръгнаха.

Церегът на изхода от алдан-шавара само ги погледна и небрежно подхвърли:

— Накара ви се одонтът, а?

— Ох, не питай! — изсумтя с променен глас Чаарлах.

Минаха покрай охраната, без да бързат, а после, щом се отдалечиха, забързаха към мокрия оройхон. До втория суур-тесег нямаше никого. Да не би да бяха подранили? Шооран погледна облаците — вече порозовяваха. Значи определеният един час беше изтекъл.

— Бащице — обърна се той към Чаарлах, — почакай ме тук. Трябва да намеря още един човек.

Чаарлах седна на шуплестия камък, като си подложи полата на наметката, и каза:

— Не се тревожи за мен. Върви да си вършиш работата, аз все някак ще се оправя. Благодаря ти, но не си струваше да залагаш всичко заради един побъркан разказвач като мен. И ме чуй добре — аз не съм илбеч. И нищо не знам за илбеча. Онази вечер, като разбрах какво става, нарочно затворих очи, за да не виждам нищо. Понеже съм приказлив, нали разбираш, и е по-добре да не знам чуждите тайни. Така че нямаше смисъл да ме извеждаш от оня пресъхнал шавар.

— Не ме интересува илбечът — каза Шооран. — Искам да спася разказвача.

— Аз също. Ако вместо тебе беше дошъл друг, щях да си остана в тъмницата. Одонтът скоро щеше да разбере, че не съм илбеч, и щеше да ме натири. С теб обаче тръгнах, защото ти не трябва да бъдеш церег. Не правиш каквото трябва, не говориш каквото трябва, не гледаш както трябва. Ти можеш да мислиш, а мисленето е вредно за церегите. Освен това си храбър, а храбреците не живеят дълго. Пък дори и да оцелееш, какъв ще станеш? Виж Киирмон — единствената му радост е виното, в което се чуди как да се удави…

— Татко — примоли се Шооран. — Ще се върна веднага. Само да намеря Яавдай…

— Върви, разбира се — каза Чаарлах. — Аз съм стар човек, мога и да почакам…

— Веднага се връщам! — викна Шооран и хукна.

Минута-две Чаарлах поседя неподвижно, после каза на глас:

— Май ще е по-добре да тръгвам. Те са млади, само ще им преча. А пък Яавдай ще намери как да утеши момчето…

И стана, подпря ненужното му копие на скалата и тръгна — знаеше, че краката му все ще го отведат някъде, където срещу приказките му ще му дадат чавга и някоя стара кожа, на която да спи.

Шооран стигна до сухата земя и спря. Беше опасно да навлезе в нея. Ако бягството вече беше разкрито, непременно щяха да го заловят, а и всеки, който го видеше, щеше да може да каже накъде е тръгнал. Огледа безпомощно изкласилите за седмица ниви. Яавдай не се виждаше никъде. Какво можеше да я е забавило? Или я бяха хванали вече?… Или се беше объркала и беше отишла на друг оройхон? Шооран си спомни историята на стария илбеч и усети в гърдите си студ и тежест, сякаш там се беше свила някаква скверна твар от далайна.