Многоръкият бог на далайна

Шооран хукна към ухера. Фунията на дулото беше насочена право към немигащото око на Йороол-Гуй. Шооран измъкна двата кремъка от пазвата си и ги удари един в друг. Посипаха се искри. За две, дори три секунди не стана нищо — огънят пълзеше по канала. А след това ухерът изтрещя, блъвна огън, подскочи и се преобърна — масивната подставка, на които беше закрепен, не можа да го удържи. Шооран преглътна, ушите му изпукаха. Йороол-Гуй си беше на мястото, все едно не беше станало нищо. Острите камъни бяха разкъсали плътта му на десетки места, от избитото око бликаше зеленикава гнилоч, но дори тази страшна рана явно не означаваше нищо за гигантското чудовище. А след секунди раната се затвори, без по тялото на Йороол-Гуй да остане и следа, и само локвите смесена с нойта отровна кръв показваха, че изстрелът е улучил целта.

Шооран стоеше, безсилно отпуснал ръце, и шепнеше:

— Проклет убиец… проклет убиец…

Йороол-Гуй мълчеше, нищо в пихтиестото му зеленикаво-прозрачно тяло не издаваше, че е бил ранен, безбройните му ръце все така се гърчеха покрай синора. Не, изглежда все пак беше усетил нещо, защото изведнъж ръцете замряха, после се стегнаха и с един-единствен напън го изтласкаха в очакващия го, неправдоподобно тих далайн. Шооран се разсмя и вдигна юмрук срещу омразния бог.

Дотичаха неколцина цереги и го зяпнаха — Шооран седеше на падналия на една страна ухер и се взираше в празния оройхон, където допреди съвсем малко беше вилняла смъртта.

— Какво направи, глупак такъв! — викна дузинникът.

— Избих му окото — отговори Шооран.

— Идиот! Бовер тъп! Откъде ми се взе на главата?! — развика се артилеристът. — Как може да стреляш по Йороол-Гуй бе! Цял живот по мокро да ходиш! Изобщо не ме интересува къде си го улучил, в окото ли, в носа ли — нали ще му израсне ново око! А пък ти хем похарчи харваха, хем развали оръдието! И как изобщо успя да стреляш? С какво изби огън?

— Ами с това — каза Шооран и посочи едно захвърлено в паниката копие с кремъчно острие.

Дузинникът понечи да каже нещо, но бързо затвори уста — копието беше неговото.

— Е — измърмори накрая той, — все ще се оправим някак. — И като си взе копието, тръгна да събира церегите да вдигнат ухера.

Този път в доклада на дузинника нямаше похвали за Шооран, напротив — той предлагаше да го накажат. Във владенията на благородния Моертал нямаше огнени земи и всичкият харвах, до последната прашинка, се получаваше или от хазната, или трябваше да се купува на неимоверна цена. Да не говорим за ухера — нямаше как да го поправят. Така че изобщо не беше чудно, че одонтът се ядоса и на Шооран не му помогна дори застъпничеството на петимата цереги, които бяха успели да се изплъзнат от ръцете на Йороол-Гуй благодарение на изстрела. А може би наместникът се ядосваше и защото от четирите му най-добри дузини бяха оцелели само петима души? Казва ли ти някой? Мислите на благородниците са дълбоки като далайна и криволичат като следата на жирх. Отначало вбесеният Моертал заплаши Шооран, че завинаги ще го прогони на мокрото, но после се поуспокои и само му отне правото да носи копие и го назначи на позорната длъжност тъмничар.

— Нищо де — успокояваше го Турчин, — пак ще се издигнеш. Много малко обучени воини останахме, Йороол-Гуй излапа цели дузини. Ама да беше видял само какво стана! Навсякъде ръце, безброй ръце, опипват, сграбчват… Как подскачах само!… Да бе, жалко, че не беше с нас.

Шооран не страдаше много от понижението си. Сега можеше да прекарва повече време вкъщи и да не оставя Яавдай сама по цели седмици. Искаше да е с нея — винаги и непрекъснато.

През последната половин година Шооран не беше построил нито един оройхон и изобщо рядко си спомняше, че трябва да строи. Затова пък проклятието не му излизаше от ума. Вече бе успял да надхитри съдбата веднъж — имаше си семейство, имаше си Яавдай, която обичаше повече от всичко на света. Странно обаче — не можеше да каже „обичам те“, думите запираха на гърлото му и устата не го слушаше. Пък и тя го гледаше внимателно, втренчено, изучаващо. Струваше му се, че всякакво признание в любов ще прозвучи фалшиво и той за пръв път я нарече „любима“ цял месец след сватбата. Но знаеше, че не може без нея. Тя беше всичко за него и дори само от мисълта, че пророчеството на Йороол-Гуй може да се сбъдне, го полазваха студени тръпки. Шооран помнеше историята на безумния илбеч и знаеше, че женитбата все пак не е целият живот. Бедата бе сполетяла Енжин тогава, когато Атай беше забременяла. И сега Шооран внимателно наблюдаваше Яавдай. Струваше му се, че ако навреме забележи признаците на бъдещо майчинство, ще успее да опази жена си и детето си от всички беди и всичко ще бъде наред. За жалост ранните признаци на бременност, за които беше чувал, бяха трудно определими и Шооран се самоизмъчваше с догадки и не смееше да попита жена си направо. Яавдай пък все така никога не започваше разговор първа.