Многоръкият бог на далайна

— Доволни сме от одонтите си — каза ванът с неочаквано дълбок басов глас. — Царството ни процъфтява, земите ни се увеличават, враговете са посрамени, изгнаниците са покорени. Бунтарят, който побягна на запад обаче, още не е наказан, макар че присъдата ни беше провъзгласена преди повече от година. Не сме доволни, че церегите ни не проявяват необходимото старание, за да заловят илбеча. И горчиво съжаляваме, че скъпоценният дар на нашия предтеча е осенил един безумец, който не разбира дълга си. Безценното съкровище на Ван трябва да служи на потомците му. Церегът, който ни доведе илбеча жив и невредим, незабавно ще бъде издигнат за дузинник, а дузинникът му ще стане одонт в новите провинции на страната ни. Вървете, прочее, и оповестете заповедта ни из всички оройхони, и нека бъде волята на мъдрия Тенгер и да се сбъднат думите на Йороол-Гуй, защото тяхната борба извечна е сложила начало на вселената.

Ванът се обърна към жертвеника, вдигна ръце — лумнаха ослепителни пламъци — и изчезна.

След церемонията церегите слязоха в долния храм. По нареждане на Моертал носеха дарове за Йороол-Гуй — дадоха ги на облечените в жанчове и обути с високи ботуши храмови служители. Те ги взеха и ги отнесоха, без дори да се поклонят пред олтара. Шооран си помисли, че всъщност така и трябва — ако искаш да принесеш жертва на Йороол-Гуй, няма смисъл да го правиш далече от далайна. После мълчаливите жреци хванаха Моертал за ръцете и го поведоха нанякъде. Охраната остана да чака в храма.

А той беше огромен. Каменният таван беше толкова висок, че човек не можеше да го стигне дори с дълго копие от онези, с които се ходеше на лов за гвааранзи. Беше дълъг поне две дузини крачки и почти толкова широк. И как ли се крепеше куполът над толкова огромно пространство?

Шооран стоеше неподвижно, поразен от величието на храма. А после видя Йороол-Гуй. Богът на дълбините се виеше по грапавите каменни стени и по колоните, безкрайните му пипала се преплитаха, арките, украсени със зъбите на водни твари, бяха като раззинати уста. Всеки, влязъл в храма, беше в обятията на Йороол-Гуй. Безбройните му ръце се протягаха отвсякъде, дори подът се надигаше от мощта им — и нямаше къде да избягаш. Жив си — и вече си мъртъв, можеш да се движиш — но вече си сграбчен.

Около олтара мътно лъщяха корубите на гвааранзи, блещукаха пархове — изкусно сглобени до последното членче, — но Шооран не ги виждаше. Той гледаше нагоре, към свода, който плавно преминаваше в купола — там жълтееше кръгло петно кост с черна дървена зеница. Трябваше да се вгледаш, за да го видиш, но то — то те преследваше, омагьосваше те, подчиняваше те на себе си. И Шооран се чувстваше мъничък, готов покорно, сам да влезе в зяпналата да го погълне паст. Защото го нямаше скептика Хулгал, за да развали злата магия. Миришеше на нойт и благовония.

„Не ме е страх от теб — искаше да каже Шооран. — Тебе трябва да те е страх от мен, защото съм илбеч…“

Но устните му не помръдваха и от пресъхналото му гърло не излизаше и звук. И сигурно точно това го спаси. Защото в следващия миг магията изчезна. Вълшебната дума „илбеч“ му върна силата. Многоръкият бог продължаваше да го гледа, но вече не беше страшен. Шооран дълбоко си пое дъх и се огледа. Церегите се бяха скупчили плахо под надвисналия над тях купол, до един пребледнели, само Турчин — него не го притесняваха нито куполи, нито погледи — се озърташе любопитно. И като видя, че Шооран го гледа, му намигна и прошепна заговорнически:

— Ама и ти си един! Какво си се оцъклил? Да не те е страх?

— Жив съм го виждал — каза Шооран — и не ме беше страх. От изваяние ли да ме е страх?

Дойде Моертал и ги поведе към изхода. След около час вече бяха излезли от царския оройхон и привечер си бяха вкъщи. За Шооран най-чудното беше, че този толкова различен свят е толкова близо. Много по-лесно щеше да му е да приеме всичко, ако при вана се стигаше след безброй препятствия и дузина дузини оройхони.

Мислите за царския оройхон, това съчетание на великото с нищожното, забъркано с воняща несправедливост, дълго не му даваха мира. Светът му изглеждаше като някакво тъмно помещение, обгърнато и оплетено от пипалата на невероятния Йороол-Гуй. И накъдето и да побегнеш все попадаш в тях. Шооран се измъчваше, знаеше, че трябва да направи нещо, но не знаеше какво. Можеше да прави само едно — да строи оройхони, много оройхони, мокри и сухи, но в ума му, вече не породен от думите на майка му или на стареца, а от собствения му опит, изникна въпросът: защо и за кого да строи тези острови? Отговор нямаше и нито Яавдай, нито Киирмон — единствените, на които Шооран се опитваше да обясни със заобикалки какво го измъчва — не му помагаха. Яавдай както винаги си мълчеше, а една вечер, след като изслуша за пореден път несвързаните му брътвежи, Киирмон каза:

— Знаеш ли, обикновено, след като се оженят, мъжете престават да се питат какъв е смисълът на живота. Млад си, здрав си, жена ти е хубава, какво те тормози?