Многоръкият бог на далайна

Меденият месец свърши неочаквано — по вина на илбеча. Новият оройхон се появи на изток, където беше спокойно още от времената на безумния старец. Стана някак от само себе си. Яавдай имаше много работа — жените на церегите не излизаха на полето, но и не бяха знатни дами и също си имаха задължения. Вярно, носеха красиви талхове, но трябваше да знаят как да правят сладка каша, а ръцете им трябваше да са бели дори след като бяха изстисквали угнилите плодове на туйвана. Всичко това се учеше, и то не лесно, и Яавдай всеки ден ходеше при разни обеднели бабички — вдовици на загинали цереги, за да стане достойна съпруга на Шооран. Той пък излизаше да се разхожда. Вече имаше право да ходи по всички сухи земи без царския оройхон и един ден — за три часа — стигна чак до източното крайбрежие. Няколко дни преди това брегът беше разорен от Йороол-Гуй и сега там нямаше жива душа. Шооран направи нов оройхон и се прибра при младата си жена още по светло, без да събуди ничие подозрение. Още на следващия ден обаче го пратиха с отряд цереги на изток, към новите мокри земи.

Животът лека-полека потече плавно и спокойно. Шооран излизаше с отряда. Разбитите изгнаници вече не бяха опасни за оройхоните и след като дежурството му свършеше, той се прибираше вкъщи, където го чакаше Яавдай. Тя вече беше изучила всички тънкости на поведението на жена на церег, но това изобщо не я беше променило: никога не го заговаряше първа, отговаряше му кратко, лицето й почти винаги беше неподвижно. Само ръцете й бяха заети постоянно — непрекъснато плетеше какви ли не неща. Шооран сядаше до нея, гледаше лицето й в полумрака и разказваше за себе си и за странстванията си. Разказваше истината, само истината, почти цялата истина. И заради това „почти“ в разказите му имаше несъответствия и пропуски и те заприличваха на приказките на Киирмон. Яавдай не забелязваше несъответствията, понякога дори като че ли изобщо не чуваше какво й говори. Само веднъж, когато Шооран й разказваше за майка си, свали огърлицата и дълго я разглежда, а на лицето й се беше изписало нещо като почуда.

Шооран не се притесняваше от странностите й и когато му се налагаше да замине някъде по служба за по-дълго, му беше мъчно за нея.

Мягмарът дойде и си отиде. От сватбата им беше минала почти година. През тази година Шооран направи два острова: първия през медения им месец, втория — много по-късно, но пак по същия начин, ако не се броеше това, че във втория случай се появи сух участък. Два оройхона за година бяха прекалено малко и не отговаряха на плановете му да застрои целия далайн, но той вече и не се стремеше към това. Искаше просто да живее, да обича Яавдай и да не се измъчва заради земите, които не носеха нищо, но заради които се проливаше кръв. Освен това нали вече беше направил девет оройхона. Малцина илбечи бяха правили по толкова. Не всички можеха да бъдат като Ван, нали?

Най-силното впечатление за годината беше пътешествието до царския оройхон. Макар че не можеше всъщност да се нарече истинско пътешествие — пътят беше само около четири часа. От друга страна, без разрешение на царския оройхон не можеха да стъпят дори церегите, да не говорим за обикновените земеделци. Столицата се охраняваше строго, по целия синор на равни разстояния стърчаха въоръжени бойци.

На самия оройхон нямаше никакви ниви, нямаше и палатки или навеси, тревата беше окосена съвсем ниско и по нея се разхождаха приближените на вана. Дори клонатите туйвани, изглежда, растяха не за да дават плодове, смола и дървесина, ами за да хвърлят прохладна сянка.

Целият оройхон беше преграден с каменни стени, зад които живееха жените на царствения ван и най-близките му роднини. Близките роднини на вана бяха безброй — живееха и на царския оройхон, и в алдан-шаварите на други оройхони. Никой от тях не работеше нищо, но всички имаха жени, слуги и охрана и вкусна храна, меки дрехи и хубави жилища. Шооран бързо разбра защо данъците в държавата са толкова високи и къде отива цялото това богатство.

Моертал беше включил Шооран в свитата си — иначе той никога нямаше да види градините на вана. Защото това наистина беше градина. Много преди да стигнат границите на царския оройхон Моертал слезе от носилката си и продължи пеш, съпровождан от най-верните си цереги. Минаваха покрай ручеи, чиито брегове бяха направени полегати — не беше удобно да вадиш вода, но пък беше красиво и човек можеше да седи на брега и да се отдава на съзерцание. Малките тесеги бяха заравнени, но не за да се направи място за жилища, а за да се разширят ливадите. Само тук-там имаше хълмчета, на които открай време растяха огромни туйвани.