Многоръкият бог на далайна

— Стига де — каза небрежно Шооран, макар че ръцете му сякаш сами посягаха към копието. — По-добре лягай да спиш. Стъмни се вече.

— Ха, ще спя! — възкликна Турчин. — Че кой може да спи тука? В мръсотията ли да легна?…

— Онези там спят, нали? — каза Шооран и кимна към тъмния оройхон. — Значи и ние можем.

— Те са измет. Може и изобщо да не спят, знам ли ги.

— Спят те, спят — каза Шооран и едва се сдържа да не се засмее. — Спят си като пеленачета. Ние ги пазим, а те си къртят. Виж сега как се прави. — И Шооран разстла една кожа на камъните, уви се, закрепи краищата й с щипки от кост и легна като в люлка. — Това е то — спиш си като в алдан-шавара.

Турчин го гледаше недоверчиво, после каза:

— Нямам такива щипки.

— Аз имам запасни — успокои го Шооран и се измъкна от постелята. — Ще ти дам, обаче няма да казваш на никого. На пост сме все пак. Ако изгнаниците се измъкнат, лошо ни се пише…

— Е, те нали спят — изръмжа Турчин и почна да оправя постелята си.

Шооран му помогна да се нагласи, Турчин се повъртя малко и после каза, че било твърдо и че му убивало.

— Няма как — каза Шооран. — Не сме си вкъщи… А, трябва да спим поред. Единият трябва да пази.

— Ясно де — неохотно се съгласи Турчин. — Дай да хвърлим заровете да видим кой ще е на пост пръв.

Шооран много пъти беше чувал, че заровете на Турчин са фалшиви, така че, след като ги хвърлиха, изобщо не се учуди, че му се пада да дежури пръв. Пооплаква се колкото за очи от лошия си късмет, помогна на Турчин да се настани по-удобно и след малко го чу как захърка.

Близкият далайн го изпълваше с тревога и нетърпение, но той все пак честно изчака два часа, докато мракът не стана непрогледен, и чак тогава събуди доволно похъркващия Турчин.

— Ти луд ли си бе! — викна церегът. — Остави ме да спя!

— Твой ред е да пазиш — непреклонно каза Шооран. — Ще ме събудиш на разсъмване.

И го вдигна насила и легна в постелката си. Турчин посумтя, после се опита да задреме, подпрян на копието си, и накрая попита:

— Спиш ли вече?

Шооран се обърна на другата страна и измуча нещо уж насън. Турчин въздъхна, направи няколко крачки по синора, спъна се в някакъв камък, изруга, а после отиде до постелката си, от която така безмилостно го беше измъкнал Шооран, и замърмори:

— Никакви изгнаници няма да минат сега оттук — да не са луди? Всички спят. И аз може да си полегна. Никой няма да разбере.

Шооран мълчеше, слушаше го и се възхищаваше на логиката му. Вярно, изгнаниците спяха, обаче какво щеше да стане, ако дойдеше Йороол-Гуй? Тогава наистина никой нямаше да разбере, че двамата са спали на пост.

Оройхонът живееше и в мрака. Нещо минаваше наблизо, и жвакаше в тинята, нойтът бълбукаше. Далайнът мътно просветваше — близо, съвсем близо…

Като се убеди, че Турчин е заспал, Шооран тихо стана и тръгна към далайна, обхващайки с мисълта си тежките талази и безкрайните дълбини. Далайнът трепна и се предаде, затвърдя в нов оройхон, призрачното сияние изгасна, лепкавата влага отстъпи, изтласкана от земната твърд. Шооран се върна до постелката си, легна и заспа. Можеше да се наспи спокойно — оройхонът, на който бяха, вече беше недосегаем за Йороол-Гуй, а колкото до изгнаниците, Шооран изобщо не мислеше да ги пази или да се пази от тях. Важното беше Турчин да се събуди пръв и да събуди и него — нали уж трябваше да е на пост…

Крясъкът на Турчин можеше и мъртвец да вдигне от гроба.

— Ааа!… — ревеше церегът и сочеше с трепереща ръка. — Там… Виж!…

— Свири тревога! — подвикна му Шооран.

Турчин наду раковината и сипкавият й рев се понесе в утринната мъгла.

— Скрий си постелката — подсети го Шооран, който вече бързо навиваше своята.

Е, сега, когато мислите на Турчин бяха заети със собственото му оцеляване, вече можеше да мине в нападение.

— Как го изпусна? — рязко попита Шооран. — Нали беше на пост. Да не би някой да е минал?

Отговорът можеше да е само един и последва незабавно:

— Никой!… — викна Турчин. — Никой не е минавал! Цяла нощ не съм мигнал…

— И двамата не мигнахме — поправи го Шооран. — На само един от нас няма да повярват, особено ако разберат, че другият е спал.

Турчин закима, а Шооран продължи да го обработва.

— Как така обаче не си видял нищо? Да не би да е заради мъглата?

— Да, да, заради мъглата! — хвана се Турчин за спасителната сламка. — Ами виж я каква е гъста, на две крачки не се вижда нищо…

— Бандитите ще избягат! — викна Шооран. — През новия оройхон. Надуй пак раковината!

Турчин го послуша, ревът на раковината пак огласи околността, а после двамата се върнаха през изсветляващата в утрото мъгла и спряха чак на границата на новия оройхон да дочакат идващите на помощ цереги.