Многоръкият бог на далайна

Разузнаването потвърди, че изгнаниците наистина не са си губили времето и че още на разсъмване са се изнизали през новия оройхон. Нямаше смисъл да ги преследват, имаше по-важна работа. Оройхонът, който бе станал сух призори, беше разположен много неудобно — опираше в сухите земи само с едната си страна, а от другите три бе заобиколен от мокри оройхони. За отделяне на този оройхон не можеше да става и дума, разбира се, защото до него се стигаше не през мъртва ивица, а по леснопроходим провлак, така че одонтът Ууртак просто трябваше да увери вана в предаността си и по възможност да извлече някаква изгода от ситуацията.

И Ууртак с личната си гвардия тръгна към царския оройхон, а войската му и церегите, изпратени от другите одонти, останаха да бранят провинцията. Една седмица стигна на хитрия Ууртак да убеди вана, че не си струва да създава нов окръг заради само един оройхон, понеже новият окръг без съмнение ще поиска да е самостоятелен — и значи ще е по-добре оройхонът да се даде на него, верния Ууртак. През тази седмица Шооран възмезди изгнаниците, като направи още един оройхон, който се издаваше в далайна и на практика възстановяваше земите им.

Преди да тръгне към вана, Ууртак за всеки случай забрани заселването на новия сух оройхон и прати там охрана — двойна дузина цереги. Сред тях беше и Шооран. Церегите нямаше какво да правят на пустия оройхон, така че по цял ден играеха на зарове, разправяха си какви ли не истории и си мислеха за семействата си — които си имаха семейства, разбира се. Шооран също си мислеше за Яавдай. Представяше си как я води до брега и също като лудия илбеч казва: „Гледай!“ — и пред изумените й очи се ражда нова земя. Лицето на Яавдай остава неподвижно, но в черните й очи пламва неугасим огън. А после той й показва как земята се умива с чиста вода, как се освобождава от отровата и мръсотията, как се покрива със зелена трева, как поникват туйваните… И й казва: „Тази земя е за теб. Живей.“ — и Яавдай се усмихва неуверено…

Обзет от тези мисли, една ранна утрин Шооран тръгна през пустите мокри земи към далайна. Никой не го видя. Острова пък видяха чак привечер, когато Шооран отдавна беше застъпил на пост на провлака.

Тази безразсъдно смела постъпка не му донесе удовлетворение, но му помогна да разбере, че всъщност не мечтае за нови земи, а за Яавдай. И сърцето му започна да се къса от мъка. Шооран шепнеше думите на древната легенда, която сякаш знаеше наизуст още отпреди да се беше научил да говори: „Проклинам твоя илбеч никъде да не намери покой и щастие. Да няма приятели и дори най-близките му роднини да му се подиграват и да го измъчват…“ Шепнеше, докато думите не изгубваха смисъла си, а пред очите му беше лицето на Яавдай. Не, тя не можеше да му се подиграва, това беше невъзможно, в случая дори проклятието на Йороол-Гуй беше безсилно. Нали беше обещала да го чака… Кратичкото й „да“ бе станало всичко за него. Шооран се убеждаваше сам, че всъщност няма никакво проклятие — нали и старецът беше имал семейство дори след като беше станал илбеч, а пък потомците на илбеча Ван управляваха цялата страна.

Одонтът Ууртак се върна и изпратените да му помагат войски започнаха да се готвят за изтегляне, така и без да са хванали никого. За изпратените от Моертал бойци обаче нямаше почивка — щом разбра, че илбечът се е изплъзнал, наместникът реши да се справи поне с изгнаниците и бунтовниците, така че веднага ги прати да охраняват мокрия оройхон.

Този път Шооран се озова доста далече от далайна и не можа да направи нищо. Челните дузини настъпиха, сломиха съпротивата на неорганизираните изгнаници, разкъсаха фронта им и подгониха едната половина към ухерите на синора, а другите — на юг, към двата оройхона, проточили се навътре в далайна. Изглеждаше невъзможно някой да се измъкне от този капан.

Ухерите и татаците бяха заредени и чакаха, но одонтът беше наредил да се стреля само в краен случай. Освен това имаше заповед да не убиват онези, които се предават — Моертал не беше съвсем сигурен, че илбечът не е в капана, така че на церегите бяха раздадени допълнителни хитинови върви.

Част от истинските скитници — жените, старците и сакатите — успяха да избягат на север, останалите бяха навързани по двойки и ги отведоха да ги разпитват. Разбойниците обаче се опитаха да се измъкнат със сила.

Шооран беше на пост на синора, когато група разбойници изскочиха иззад тесегите. Бяха около дузина и половина, крещяха и единствената им надежда беше внезапността на нападението. Церегите обаче бяха нащрек. Шооран, който се оказа в центъра на схватката, видя точно срещу себе си познато лице, изпъстрено със следи от игли, чу съсъка на бича… Успя да отбие смъртоносния удар с копието си и се хвърли в краката на нападателя. Ако бяха само двамата, след миг щеше да е мъртъв, тъй като копието му бе отнесено от бича, но поваленият му противник нямаше време да замахне пак — Турчин и дузинникът Коннар се хвърлиха върху него и за секунди го вързаха. Останалите разбойници бяха или избити, или също вързани. Да се изплъзнат успяха само трима.