Многоръкият бог на далайна

— Не!!! — пак изрева той. — Този човек е разказвач, може да ходи където иска, а оттук… оттук ще си тръгне с него! — Шооран посочи младежа с бича и с белега на бузата.

— С Еетгон?… — Няколко души се изсмяха. — Да не мислиш, че ще ти го даде? Нали и той иска да вземе илбеча!

— Казах ви, че Чаарлах не е илбеч! — отново кресна Шооран.

— Къде е илбечът тогава?

— Откъде да знам?! — Шооран махна към новия оройхон. — Трябва да е бил там, зад вас, и сега сигурно се крие някъде. Вървете го търсете.

— Илбечът се крие! — развика се тълпата. — Хайде да го намерим и да го накараме да ни направи още земя!

Пламнаха още няколко факли, хората се наредиха във верига и тръгнаха към новия оройхон. Пред тесега останаха само дузина — дузина и половина души.

Шооран скочи от скалата и каза на стареца и на младежа:

— Вървете си. Казах, че ще тръгнете заедно.

Без да каже нито дума, младежът нави бича, хвана Чаарлах под ръка и го поведе покрай далайна към съседния изгнанически оройхон.

— И по-бързо! — викна Шооран след тях. — Йороол-Гуй също търси илбеча, а него никой няма да го убеди да го търси другаде.

— Значи илбечът е бил в ръцете ти и ти си го пуснал — каза Моертал. Не питаше, беше убеден, че е така.

— Не, благородни одонте — каза Шооран. — Нито аз, нито никой от онези, които се бяха събрали на брега, не изпусна от очи разказвача дори за секунда. Не може той да е бил илбечът.

Одонтът се намръщи и каза:

— Много си млад и глупав. Какво можем да знаем ние за илбеча и за това как работи? Да не би да си мислиш, че илбечът влачи камъни, за да построи оройхона?… Може би за да го построи, е достатъчно да разкаже някоя приказка, докато гледа към далайна. Освен това, каквото и да е станало, старецът го е видял. Така че сигурно е видял и илбеча и щеше да може да ни каже кой е.

— Беше тъмно — каза Шооран. — Факлите ги запалиха после.

— Няма значение — непреклонно каза одонтът. — Важното е, че си изпуснал илбеча.

— Виновен съм. — Шооран наведе глава.

— И освен това — продължи одонтът, — защо си отишъл нощем на мокрото и как успя да се върнеш?

— Вече казах: отидох да слушам разказвача. Чаарлах ме покани.

— И ти взе, че му повярва… Да беше останал да слушаш Киирмон, нали затова го храня. И запомни веднъж завинаги: на мен ми трябват войници, не разказвачи на приказки.

Одонтът се замисли и после каза сякаш на себе си, макар че именно когато говореше така, човек трябваше да го слуша много внимателно:

— Значи илбечът се крие в републиката на изгнаниците. И не може да отиде при изгнаниците в провинцията на Ууртак — там сега и жирх не може да се промъкне. След мягмара ще пратя хора на помощ на Ууртак. И теб ще пратя с тях. Да видим бива ли те — и дали от тебе може да стане истински церег.

— Слушам — каза Шооран.

Думите на Моертал не го изплашиха, дори по-скоро го зарадваха, защото означаваха, че скоро пак ще види далайна — и може би щеше да успее да направи нещо. Освен това така щеше да отклони заплахата, надвиснала над Чаарлах — нали наместникът казваше, че той не можел да стигне в онези земи.

Така че Шооран се върна на оройхона си. Беше доволен. И докато минаваше покрай палатките на земеделците, пак видя девойката, която беше видял на мокрия оройхон. Беше я виждал и преди — оройхонът беше малък, жителите му бяха не повече от тройна дузина, и всички се познаваха по лице. Но преди не й беше обръщал внимание, а сега отиде при нея и я заприказва — и за да я успокои, и за да си поговорят:

— Здравей — каза Шооран.

Лицето й пребледня — тя разбра, че я е познал. Наистина, никой не забраняваше на свободните земеделци да стъпват на мокрия оройхон, но едно е да ходиш за чавга с другите жени, а съвсем друго — да те видят сред изгнаниците и бандитите.

Така че девойката преглътна и тихо отговори:

— Здравей, церего храбри.

— Как се казваш? — попита Шооран.

— Яавдай — прошепна тя.

— Не се бой, Яавдай — каза Шооран и за да я успокои, добави: — Аз също обичам приказките. Много.

Яавдай не отговори нищо, а по очите й Шооран не можа да разбере дали страхът й е намалял. Самият той беше много притеснен. Уж нямаше какво повече да й каже, но кой знае защо, просто не можеше да се обърне и да си тръгне.

— Твоите хора — почна той накрая, най-сетне намерил тема за разговор — тук ли ще останат, или ще си купите земя на оройхона, който стана сух?

— Тук… — едва помръднаха устните на Яавдай.

— Защо? Можете да смените земята си изгодно. Ще намина утре да видя какво сте решили.

Зарадван, че е приключил разговора така ловко, Шооран бързо си тръгна. Изобщо не си и помисли защо ли, след като винаги така лесно намираше какво да каже, сега направо пелтечеше, но на другия ден, след като дълго търси палатката на Яавдай и най-после я намери, гърлото му пак се стегна. Девойката живееше с майка си, с по-малкия си брат и с двете си сестричета. Майка й веднага изгони децата и почна да бута Яавдай към Шооран и да я хвали. Приличаше на търговка, която иска да пробута прогнил жанч срещу всичките блага на света. Шооран обаче не се подразни — просто не й обръщаше внимание, защото беше погълнат от тъмния огън в очите на девойката.