Многоръкият бог на далайна

— Свикнал съм тук, по-близичко до Йороол-Гуй — отговори Чаарлах и се усмихна. — Ще ми е скучно без него, пък и на него без мен. Довечера обаче пак ще разказвам. Ако искаш — ела.

Предложението му беше провокационно — сам церег да стъпи на мокрото по здрач си беше чисто самоубийство. И все пак Шооран отговори:

— Ще дойда.

При тези думи един млад скитник, онзи, който искаше да чуе приказката за лакомника, преял с чавга, изсумтя презрително и тръгна нанякъде. Шооран успя да види само навития бич от мустак на парх на колана му и белега на едната му буза — такива белези оставяха иглите от обущата на церегите.

Вечерта Шооран пак дойде на мокрия оройхон. Пак беше с доспехи, но без копие. Много добре знаеше, че рискува, но искаше да направи така, че тукашните изгнаници да признаят правото му да ходи по земята им.

Този път освен него нямаше нито един слушател от сухите оройхони. Но пък освен обикновените изгнаници, които едва се изхранваха покрай брега, се бяха събрали и много нощни пархове: въоръжени мъже, достатъчно силни, за да оцелеят на мокрото, но избухливи и непокорни и затова отказали се да живеят според законите на вана. Бяха насядали най-отпред. Шооран пък седна най-отзад, чак зад копачите на чавга, дрипавите събирачи на харвах, дори зад сакатите и ненормалните.

Зад гърба му, само на няколко дузини крачки, мъртвешки проблясваше далайнът. Далайнът никога не спеше — и нощем, също както и денем, талазите му се надигаха покрай оройхоните и Йороол-Гуй, на него не му трябваше светлина, можеше да излезе всеки момент. Далайнът беше толкова близо, че Шооран не издържа и насред разказа безшумно се изправи. Никой не го забеляза — далайнът даваше съвсем слаба светлина, хората, очаровани от гласа на разказвача, бяха с гръб към далайна, и единствено Чаарлах можеше да види как светещата влага клокочи безшумно и как част от светлината изгасва, заслонена от грамадата на нова земя. Звучният младежки глас на прегърбения от годините старец обаче дори не трепна — Чаарлах продължи да разказва дългата и трогателна история за петимата братя, един от които бил илбеч.

Шооран тихо се върна, седна и дочака историята да свърши. И едва тогава стана и тръгна по ръба, разделящ оройхоните. Силуетът му ясно се виждаше на фона на облаците и сигурно мнозина го забелязаха, но никой не викна да го спре, никой не го нападна. Тук, сред отхвърлените от обществото, се държеше на дадената дума и щом церегът беше дошъл по покана на разказвача, трябваше да си отиде жив.

И чак когато Шооран почти стигна до сухия оройхон, се разнесоха викове — изгнаниците очевидно бяха видели изникналия в тъмнината остров. Виковете се усилиха, май щеше да има бой. Шооран спря, вслуша се да чуе какво става. Чу обаче само как някой бърза покрай него, скочи, хвана го и строго попита:

— Какво става там?

— Ох!… — чу се женски глас. — Всичко ще ви кажа, точно вас гонех, храбрецо. Винаги съм готова да угодя на добрия одонт Моертал, да бъдат дано краката му…

— Казвай какво става! — изръмжа Шооран.

— Яви се нов оройхон и бандитите хванаха илбеча…

— Какво? — възкликна Шооран. — Кого са хванали?

— Хартай се сети, че разказвачът трябва да е лудият илбеч. Само той е толкова стар, пък и от отдавна обикаля цялата страна. Значи той трябва да е илбечът.

— Какво!? — пак викна Шооран. — Глупаци!…

После блъсна шпионката настрана, хукна към брега и се вряза в тълпата. Беше достатъчно светло — разбойниците бяха запалили десетина сплетени от слама факли: сламата беше едно от нещата, които крадяха от земеделците, а понякога те и сами им я даваха, за да се отърват от неканените гости.

Чаарлах стоеше, опрял гръб до крайния суур-тесег, и на лицето му се бе изписала язвителна усмивка. Хората настъпваха срещу него и само един ги спираше да не го хванат — младежът с бича.

— Да строи! — крещеше обезумялата тълпа. — Нямаме къде да живеем, да ни направи земя!…

— Махайте се! — крещеше младежът. — Това не е ваша работа! Ако е илбеч, той сам знае какво да прави!

Бичът свистеше пред него, един от нападателите, изблъскан напред, падна, облян в кръв, но, изглежда, никой не забеляза това.

— Наша е! — пищяха жените. — Да строи!

Шооран изтръгна една дълга заострена тояга от нечии ръце, засили се и скочи на тесега, точно над главата на Чаарлах.

Покрай другите неща оръжейникът го беше обучил и да крещи така, че да надвика цяла тълпа и да я стресне. Сега тези уроци му свършиха добра работа.

— Спрете!!! — изрева Шооран. — Тъпаци, какъв илбеч може да е той?! Нали беше пред очите ви цял ден, кога е могъл да построи нов оройхон?!

— Той е лудият илбеч, само той е толкова стар сред нас! — викна някой, но не съвсем уверено.

Тълпата се поколеба, но явно не мислеше да се разпръсва.

— Ти пък какво искаш? — чу се друг глас и покрай главата на Шооран профуча камък. — Махай се оттук! Това не ти е сухият оройхон да ни заповядваш!

— Иска да вземе илбечааа… — изпищя някаква жена.

Шооран усещаше сгъстяващата се омраза почти физически.