Многоръкият бог на далайна

От тези безредици Шооран си извади една добра поука. Вече знаеше как се изпълнява проклятието на Йороол-Гуй и разбираше защо повечето илбечи са загивали, след като са построили само по един-два оройхона. Да се спасиш от Йороол-Гуй не беше чак толкова сложно, сложното беше да се спасиш от побеснелите хора. И Шооран разбра, че единственият начин да стане незабележим е да се издигне над тълпата. Защото всички търсеха илбеча сред скитниците и изгнаниците, сред ловците и събирачите на харвах. И на никого нямаше да му хрумне да заподозре някой горд церег, който живее на сухото и излиза на брега само за да изтребва бандитите и да търси илбеча. И още първият му опит се бе увенчал с успех — благородният Моертал го взе на служба, макар още да не бе навършил дузина и три години.

Първия месец Шооран се обучаваше при оръжейника — тренираше по няколко часа на ден с най-различни оръжия, а после, когато учителят му си тръгнеше, почваше заедно с обикновените работници да поправя доспехи, да точи ножове и да изрязва остриета за копия. Не му даваха да работи единствено с камък — шуплестият тукашен камък не ставаше за нищо, а кремъка, който купуваха чак от Кръста на Тенгер, беше ужасно скъп и го даваха за обработка само на най-опитните майстори. По принцип майсторите каменоделци живееха в страната на старейшините и не излизаха от Кръста освен по време на мягмара, но и в земите на вана имаше оръжейници, които можеха да поправят счупено острие или да заточат затъпен нож.

Когато обучението на Шооран свърши, започнаха да го пращат да охранява мокрия оройхон. И бързо му стана ясно, че обикновените цереги не разполагат с кой знае каква свобода: охраната обикаляше покрай синора само денем и непременно по двойки, като изобщо не се доближаваше до далайна. Така че изобщо не беше чудно, че шайките скитници лесно им се изплъзваха.

Приказният живот на церегите също се оказа не чак толкова приказен. Вярно, церегите живееха в алдан-шавара, носеха хубави дрехи и ядяха до насита, но през годините на отшелничеството си Шооран беше свикнал с всичко това и беше малко разочарован. Като събеседници ги нямаше никакви и ако не беше разказвачът Киирмон, Шооран щеше да умре от скука. Засега не мислеше да създава семейство, не пиеше и не играеше на зарове като другите — не му доставяше никакво удоволствие. Така че познанството му с разказвача беше истинско спасение.

Разказвачът Киирмон живееше заедно с церегите, развличаше ги със свирнята си на суваг и с мръсни истории за женитбата на Йороол-Гуй, а през останалото време учеше децата на благородниците на старинните легенди. За себе си говореше с недомлъвки, но така, че човек можеше да си помисли, че навремето е бил едва ли не одонт. От друга страна, излизаше, че е бродил със скитниците, живял е с изгнаниците, върлувал е с разбойниците — така наречените „нощни пархове“, бил е и на каторга и неведнъж е сядал на трапезата на самия царствен ван. От трета — какво да се прави, след като още от древни времена всички разказвачи разказваха историите си в първо лице?

Шооран, който беше живял и като богаташ, и като последен бедняк, бързо се сдружи със стария разказвач. Сядаха някъде — Киирмон с неизменната чаша в ръка — и си разправяха истории: Шооран разказваше любимата на Хулгал легенда за хохиура и легендата за Бовер Глупака, която беше чул от стария илбеч, а Киирмон му отвръщаше с приказката за срока на живота, с легендата за упорития илбеч, а после и с разказаната шепнешком история за цвета на туйвана, за която в земите на вана можеше да ти вземат и главата.

С обикновените земеделци Шооран така и не можа да свикне. Щом спреше пред някоя палатка, стопаните почваха да се кланят и незабавно се съгласяваха с думите му, без изобщо да слушат какво им говори. Ако ли пък в семейството имаше моми за женене, веднага ги избутваха напред, вече нагласени и натъкмени — и това за доста време, макар и не чак завинаги, отврати вече порастващия Шооран от мислите за брак. Още повече че имаше остър слух и чуваше какво говорят зад гърба му уж раболепните земеделци и вечно усмихнатите майки на момите.

Един ден Киирмон — възбуден и непривично трезвен — дойде при Шооран и още от прага заяви:

— Дойде Чаарлах!

— Кой е пък този? — безразлично попита Шооран.

Още от сутринта беше в лошо настроение. Наближаваше мягмарът, откакто беше построил последния оройхон, бяха минали повече от два месеца и той не беше направил нищо, само си губеше времето на служба.

— Какво?! — викна Киирмон. — Не знаеш кой е Чаарлах? Ами че Чаарлах е най-добрият разказвач в страната! Само той знае всички истории за сътворението на света и ги разказва, без да дрънка на суваг, а пък като почне да разправя смешки, всички направо падат в нойта. Да чуе човек Чаарлах е голям късмет. Знам, че си по-умен от другите, и затова дойдох да те извикам.

— Ама той сигурно е в покоите на одонта — каза Шооран. — Няма да ме пуснат там.