Многоръкият бог на далайна

Наместникът Моертал внимателно оглеждаше застаналия пред него млад ловец. Прекалено млад беше още — беше казал, че е на дузина и половина години, но явно още не ги беше навършил. От друга страна, това беше добре — значи момчето още не служеше на двама господари и той можеше да не се бои, че ще слухти и ще донася на вана или на някой от другите благородници. От трета — след смутовете в западните провинции войници му трябваха. Особено тук, на север, където непрекъснато трябваше да се занимава с усмиряването на бандите изгнаници, заселили се на издигнатите от лудия илбеч оройхони.

— Та как се казваше? — попита Моертал.

— Шооран — отговори ловецът.

— Къде живеят роднините ти?

— Нямам роднини — отговори Шооран.

— Ти си от западните земи — каза одонтът. — И сигурно си син на церег, личи си — дрехите ти са прекалено хубави за земеделец. Баща ти е загинал, иначе щеше да си с него. Виждаш, че знам всичко за теб още преди да си почнал да ми разказваш живота си. Но не разбирам защо церегите не са се погрижили за семействата на другарите си и защо си сам.

— Погрижиха се — каза Шооран. — Но аз не съм син на церег, баща ми беше ловец на Свободния оройхон. Хооргон влезе в земите ни, уби много хора и много отвлече. Дотогава живеехме богато.

— А, да! — спомни си наместникът. — Свободният оройхон! Вярно, че на запад имаше нещо такова. В такъв случай ти би трябвало да можеш да се оправяш в мокрите земи, да копаеш чавга и да събираш харвах.

— Мога, господарю — каза Шооран.

— Знам, че можеш — присмя му се Моертал. — На мене обаче ми трябват не копачи на тиня, а воини. Върви с оръжейника до склада.

Един побелял дузинник отведе Шооран в една стая, пълна с оръжия, махна с ръка към тях и каза:

— Избирай си оръжия. Каквито си щеш.

— За какво? — попита Шооран.

— За лов.

Шооран се огледа. Имаше боздугани и прашки, подходящи единствено за лов на хора, и той ги подмина. Имаше копия с кремъчни остриета, каквито не се даваха дори на всички цереги. За миг погледът му се спря върху десетките струпани на едно място бичове, но Шооран предвидливо реши да не показва, че знае как се борави с това оръжие. Избра си навуща, с които можеше да ходи чак до коляно в нойта — защото одонтът можеше да го прати и в шавара. Взе и два харпуна — единия с гладко, другия с назъбено острие. Дълго оглежда едно дълго копие за лов на гвааранзи, но се отказа от него — сам нямаше да може да се справи с гвааранз. Затова пък взе една мрежа, пригодна и за защита от пархове, и за лов на тукки — нямаше да хвърля по тукките жанча си, както когато беше малък, нали? Премери и няколко кожени шлема с прозрачни забрала, предпазващи от пръските на нойта, като дори не погледна към богатите, но неудобни костени шлемове, което предизвика одобрителното изръмжаване на оръжейника. Накрая не издържа и взе и един дълъг кинжал от цяла кост.

Одонтът огледа небрежно въоръжението му и каза:

— Вчера ловците ми хванаха един звяр в шавара. Затворили са го в една от залите на двореца. Трябва да го убиеш.

Шооран последва оръжейника на долното равнище на алдан-шавара. Спряха пред някаква тежка врата и младежът усети миризмата на нойт и се учуди — защо някой ще пренася нойт в алдан-шавара, само и само да държи в плен някаква гадна твар? От глупост ли беше това, или от тщеславие?

Двама цереги отвориха вратата и Шооран влезе в една мъждиво осветена зала. Вратата зад гърба му се затръшна. Шооран спря, насочил единия харпун напред и готов да отскочи. Тук не можеха да вкарат блед уулгуй, нямаше и как да хванат жив гвааранз, значи най-вероятно трябваше да се срази с парх.