Многоръкият бог на далайна

Ако дузинниците бяха чули тези думи преди два дни, веднага щяха да вържат лудия син на бившия одонт, но сега, след като ръцете им бяха оцапани с кръв, бяха принудени да мълчат и да се мъчат да разберат какво е намислил повелителят им, този сополанко, който веднъж вече беше успял да ги надхитри. Сега обаче, като чуха за новите земи зад мъртвата ивица, церегите се заусмихваха и закимаха. Хооргон беше намерил най-простото решение — беше решил да се отцепи от държавата на вана и да основе своя държава. Два сухи оройхона не са много земя, но мъртвата ивица си е мъртва ивица и ванът няма да посмее да прати войски през нея.

Единственият, който се усъмни, беше непокорният Мунаг.

— Имаме два оройхона тук — каза той, — там също ще имаме два. Но тук си живеем спокойно, а там ще трябва да пазим границата покрай мъртвите земи…

— Страхливец! — викна Хооргон. — Аз няма да бягам на сухите оройхони! Аз ще нападам! На хората им омръзна цялата тази несправедливост и армията ще мине на страната на законния владетел!

— Не съм страхливец! — възрази Мунаг. — И това го знаят всички. Но не виждам какъв е смисълът на този план.

— Достойният Мунаг не си е подавал носа извън сухата ивица, която охранява с дузината си — намеси се Тройгал. — Аз обаче съм стигал и до източната граница, бил съм и на царския оройхон и затова знам какво говоря. Нашият повелител е прав — армията на узурпатора е голяма, но няма да тръгне на бой. И властта на вана ще се спука и ще изтече като вътрешностите на разпран авхай.

— Защо тогава… — почна Мунаг, но махна с ръка и млъкна.

Реши се засега да не се опълчват срещу вана, а да отделят един отряд да защитава населените оройхони и всички останали цереги да тръгнат на запад и да въведат там ред, докато жителите на Свободния оройхон не са се организирали за отбрана.

— А после — заключи Тройгал, който неясно как вече беше успял да почне да ръководи съвета — тръгваме на поход към царския тесег, за да завладеем короната на вановете. Време е да я сложим на главата на истинския си повелител!

Така че изобщо не беше чудно, че Мунаг остана да командва отряда бранители — три дузини, — а Тройгал поведе останалите към новите земи.

Първите два дни минаха спокойно. Мунаг разбираше, че с три дузини цереги не може да блокира оройхоните, и затова просто следеше противникът да не ги наближи незабелязан. Ванът си имаше очи и уши на всички оройхони, но шпионите, предимно бедняци, не разбираха какво всъщност става, а достойният Тройгал не бързаше да извести вана, че си е сменил господаря. Така че онези оттатък отначало не се разтревожиха и чак на третия ден на пътя се показа паланкинът на благородния Ууртак — одонтът беше дошъл да разбере какво става в съседните на неговите земи. Мунаг не искаше да започва бой с хората му, така че просто стъпи на синора, вдигна повелително ръка и когато носилката спря и наместникът дръпна платното на прозорчето и подаде навън сбръчканото си лице, каза:

— Вървете си, доблестни одонте. Днес не можете да минете оттук.

Готовият за стрелба татац зад гърба му потвърждаваше думите му, така че на Ууртак му оставаше само благосклонно да кимне и да нареди на носачите да поемат към къщи.

Мунаг блъфираше. Страшният татац не беше зареден, пък и всичкият харвах, взет от кервана на Пуиртал, щеше да стигне само за дузина изстрели. Защото другия — дето вече го правеха пленените сушачи — го прибираше Хооргон. Сушачите вече бяха получили жени, даваха им и богата храна и те работеха съвестно, но харвахът все още беше малко — а ги чакаше война.

И войната дойде.

Ванът изпрати срещу бунтовническите оройхони голяма войска — шест отряда, във всеки от които имаше по двойна дузина войници. Такава сила нямаше да отстъпи пред думи и Мунаг посрещна настъпващата армия със стрелба. Беше пресметнал всичко правилно: основната маса на наказателните сили настъпваше покрай мокрия оройхон, все едно провеждаха операция срещу изгнаниците. Там Мунаг беше поставил два от трите си татаца. Първият гръмна и макар чакълът да повали само малцина, противникът се стресна — церегите бяха свикнали да громят само малки, зле въоръжени банди скитници и не знаеха какво да предприемат. Но и те си имаха умни командири и един от тях се сети, че татаците се зареждат дълго и че едва ли скоро ще има нов изстрел — и заповяда атака. Церегите се втурнаха напред — и тогава гръмна вторият татац.

Войската спря — никой не знаеше какво го чака. След час обаче церегите домъкнаха един вдигнат на плазове тумбест ухер и също започнаха да стрелят. Ухерът бумтеше и при всеки изстрел изгаряше третина ямх първокачествен харвах, но не нанасяше никакви вреди — предвидливият Мунаг беше изтеглил бойците и татаците си. И сега, докато слушаше гърмежите, се подсмихваше злорадо — но челото му бе сбърчено от мисли. Защото ако имаше поне два пъти повече бойци, щеше да може да атакува и да плени ухера и заедно с него — запасите, от харвах, което беше много по-важно.