Читаем Многоръкият бог на далайна полностью

А какво можеше да направи Хооргон? След смъртта на непокорната сушачка беше изпаднал в отчаяно положение. Сякаш самата съдба се бе опълчила срещу него. Бедняците, с риск да си навлекат гнева на всемогъщия одонт, отказваха тази опасна работа, а ако ги принудеха, предпочитаха да избягат и да станат изгнаници, но не и да загинат в пламъците. Малцината, които се съгласяваха да станат сушачи, загиваха преди да се научат на нещо. Не успяха и да подмамят сушач от някоя съседна провинция — човек можеше да си помисли, че някой специално не пуска сушачите да дойдат в земите на Хооргон. А после спряха доставките на харвах и от Свободния оройхон — тамошният сушач също беше умрял. Да не би одонтът да беше виновен и за неговата смърт? Не, разбира се. Хооргон правеше всичко каквото трябва и се стараеше, но ванът дори не изслуша оправданията му. Очевидно искаше да назначи друг одонт и просто си търсеше повод да свали стария. Така че благородният Хооргон беше хвърлен в тъмницата. Скоро трябваше да назначат новия наместник…

За всичко това Тройгал докладва на младия син на одонта. С останалите синове нямаше работа — одонтът не ги обичаше. А и при този дойде не заради друго, а просто защото все пак му беше подчинен — одонтът го беше оставил за главен в оройхоните си, докато отсъства, а и освен това Тройгал си помисли, че няма да е зле да вкара в започналата игра още едно действащо лице. Синчето на одонта обаче почна да действа бързо и решително, с което показа, че преценката на баща му е била правилна. Веднага свика на съвет всички началници на дузини. Те, разбира се, дойдоха просто да чуят какво ще им каже — и дванадесетимата бяха хора на вана и не мислеха да поддържат род, изпаднал в немилост. Виж, ако одонтът им плащаше от собствените си средства, тогава работата щеше да е друга, но така… Младият Хооргон обаче бързо им развали доброто настроение. Речта му беше кратка:

— Знаете, че нашият добър одонт е изпаднал в немилост пред вана и че скоро тук ще дойде нов наместник — почна той и дузинниците кимнаха. — Знаете с какво заплашва това моя род и с какво — вас. — Този път те не кимнаха толкова дружно: мислеха си, че са в пълна безопасност, но наследникът побърза да им поясни мисълта си: — Новият началник ще дойде със собствената си охрана — дузина воини, не повече. На всеки от охраната обаче ще е обещано повишение, нали са негови цереги. И не мисля, че някой от вас ще остане на власт. От друга страна, всички сте свикнали да живеете охолно, понеже баща ми се грижеше за вас. Сега няма да ви е лесно пак да станете обикновени цереги.

— Какво да правим тогава? — попита Чармуг, най-младият от дузинниците.

— Новият одонт не трябва да стигне дотук — решително каза Хооргон. — Изгнаниците дръзко ще го нападнат още в земите на одонт Ууртак — и вие си запазвате местата. Пък аз ще се погрижа да бъдете възнаградени.

— А като назначат следващия нов одонт, пак ще трябва да го нападаме, така ли? — попита Мунаг. — Че то така бързо-бързо наистина ще станем изгнаници.

— Ще се погрижа за следващ одонт да назначат мен — каза Хооргон и дузинниците за пръв път се замислиха сериозно над думите му.

След час планът за действие беше готов. Дузинникът Тройгал с двама бързоходци се върна на царския оройхон, та да може навреме да предупреди младия господар за назначението и деня и часа на тръгването на новия одонт. Останалите започнаха да се подготвят за нападението. Намериха мръсни жанчове, за да ги нахлузят върху доспехите си, оставиха копията си с кремъчни остриета и се въоръжиха с копия с остриета от кост и с бичове от мустаци на парх. До вечерта отрядът на одонта се беше превърнал в бандитска шайка. А на сутринта дотича запъхтян единият бързоходец и съобщи: „Идват“.

Знатният Пуиртал, току-що назначен за одонт на западната провинция, пътуваше към новите си земи с малък отряд телохранители. Пуиртал беше роднина на царствения ван, вярно, много далечен роднина. Държавническата мъдрост отдавна беше научила вановете, че не бива да назначават на отговорни длъжности близките си роднини — деца, братя, племенници и така нататък, каквито имаха дузини дузини. Те си живееха в алдан-шаварите на централните оройхони, обличаха се богато, плодяха деца, ядяха каквото си щат, но нямаха никаква власт. Одонти ставаха или външни хора, или далечни роднини. Още повече че близки хора се наказват трудно. От друга страна, Пуиртал също се беше потрудил доста, та да получи назначението. Беше използвал ловко недостига в запасите харвах, но понеже разбираше, че сега харвахът ще се иска от него, водеше двама майстори сушачи — отдавна ги беше подмамил, като им беше обещал лесни, стаи в алдан-шавара и храна като на самия одонт. С две думи, беше предвидил всичко. Не знаеше само едно: че командирът на телохранителите му предния ден беше пил с някакъв непознат дузинник и че всичките му хитри планове вече са известни на един от синовете на бившия одонт.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Антон Райзер
Антон Райзер

Карл Филипп Мориц (1756–1793) – один из ключевых авторов немецкого Просвещения, зачинатель психологии как точной науки. «Он словно младший брат мой,» – с любовью писал о нем Гёте, взгляды которого на природу творчества подверглись существенному влиянию со стороны его младшего современника. «Антон Райзер» (закончен в 1790 году) – первый психологический роман в европейской литературе, несомненно, принадлежит к ее золотому фонду. Вымышленный герой повествования по сути – лишь маска автора, с редкой проницательностью описавшего экзистенциальные муки собственного взросления и поиски своего места во враждебном и равнодушном мире.Изданием этой книги восполняется досадный пробел, существовавший в представлении русского читателя о классической немецкой литературе XVIII века.

Карл Филипп Мориц

Проза / Классическая проза / Классическая проза XVII-XVIII веков / Европейская старинная литература / Древние книги
Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза