Многоръкият бог на далайна

Кортежът се движеше бавно, носачите на паланкините се сменяха често, на два пъти Пуиртал спира, за да засвидетелствува почитта си към двама познати одонти. В резултат пътят, който човек дори натоварен с багаж би могъл да измине за четири часа, отне на наместника цял ден и когато Пуиртал наближи границите на бъдещите си владения, сребристият дневен цвят на облаците вече почваше да се сменя с лилав.

По залез благородният Пуиртал обикновено винаги беше обземан от възвишени мисли. Новият одонт беше пътешествал много, беше обиколил почти всички сухи оройхони, по време на мягмара обичаше да влезе в двубой с някой парх или да наблюдава как ловците се справят с гвааранзите, беше преследвал скитниците метежници и дори беше минавал мъртвите блата с пратеничество в Земята на старейшините. С други думи, след като бе видял половината свят, Пуиртал можеше да си представи истинската му големина и не би се стремил към власт над две нищожни късчета суша, ако не му беше съвсем ясно, че тази власт не е над островите, а над множеството хора, изхранващи се на тази унила, но наистина щедра земя. На всеки сух оройхон живееха поне по тройна дузина хора и всеки от тях се прекланяше пред одонта. И точно в това се състоеше истинското величие.

Мислите му бяха прекъснати от силни викове, носилката се люшна и той падна на земята. Не можа веднага да разбере какво става — чуваха се писъци, бойни викове, плющяха бичове, съскаха харпуни и копия. И чак след няколко секунди Пуиртал осъзна, че отрядът му — дузина и половина цереги — е нападнат от изгнаници. Въпреки че бяха облечени в парцали, нападателите бяха отлично въоръжени, действаха дружно и бяха поне пет пъти повече от телохранителите му. Няколко от церегите му вече бяха повалени от режещите бичове и харпуните. Двама обаче успяха да нагласят татаца и оръдието гръмна, проглуши цялата околност и изплю няколко шепи чакъл. Нападателите обаче очевидно много добре знаеха какви поражения нанася татацът и отбегнаха чакъла — паднаха само трима. В същия миг един червенобрад бандит подскочи към артилеристите и прободе единия с костеното си копие, а другия повали с удар с боздугана си, който въртеше в лявата си ръка.

Пуиртал не беше страхливец. Той измъкна широкия си костен ятаган — знака на одонтската власт, — скочи и посече червенобрадия в гърдите. Острието сряза жанча… но изскърца по броня и Пуиртал едва успя да приклекне, за да се спаси от профучалия над главата му боздуган. Не можеше да се бие в лекия си цамц срещу облечен в хитин противник. Оставаше му да се надява, че грохотът на татаца е стреснал околните оройхони и че скоро ще пристигне някой въоръжен отряд. Не разчиташе на помощта на земеделците: току-що бяха прибрали реколтата, пазеха си я и нито един нямаше и носа си да подаде навън.

— Всички при мен! — ревна Пуиртал, докато отстъпваше пред натиска на червенобрадия. За щастие, на него му беше останал само боздуганът — копието му се беше заклещило в гърдите на церега.

На призива му се отзоваха само трима воини. Пуиртал заряза на произвола на съдбата и имуществото си, и носачите, и пищящите си жени и заотстъпва. Нападателите обаче не се втурнаха да грабят, а продължиха да го преследват. Един бич изплющя и изтръгна копието от ръката на един от церегите, вторият беше посечен със сабя… Пуиртал прескочи синора с надеждата да се скрие зад него. Стъпи в кал, замириса на нойт. „Ако бандитите ни изтласкат на мокрия оройхон, няма откъде да чакаме помощ“ — помисли си Пуиртал… и в същия миг видя отряда: четири дузини цереги настъпваха в строй към мястото на битката. Разбойниците се развикаха и побягнаха.

Пуиртал и единственият оцелял воин тръгнаха към спасителите си. Отрядът се предвождаше от бузест младеж, явно от местните благородници, доста глуповат на вид и съвсем млад — на колко ли беше? — дузина и половина години, не повече. Само знатните татковци даваха на толкова млади момчета да командват отряди.

Бузестият се приближи до Пуиртал и се представи:

— Аз съм Хооргон, син на благородния Хооргон.

Като чу, че това е синът на същия онзи Хооргон, когото бе свалил от поста му с такъв труд, Пуиртал се обърка и малко неуверено се представи:

— Аз съм благородният Пуиртал. Длъжник съм ви.

— Значи вие сте новият одонт? — Юношата му се поклони до земята. — Радвам се, че можах да ви помогна.

На Пуиртал му олекна. Значи тук всичко вече се знаеше и юношата приемаше предстоящата гибел на баща си съвсем правилно. Най-вероятно отношенията му с татко му не са били от най-добрите и за наследник беше определен друг син. Какъв късмет!