Читаем Многоръкият бог на далайна полностью

Мунаг отби и втората атака по същия начин, пак без да изгуби нито един боец. Тогава войската на вана се разсредоточи и тръгна на малки групи през нивите и по граничната ивица, като част от церегите минаха в обход по мокрия оройхон. Трите дузини защитници не можеха да отбраняват толкова широк фронт и Мунаг даде заповед за отстъпление. Маневрира два дни, като прехвърляше трите си оръдия от граничната ивица на мокрото и обратно. Последният изстрел бе даден от върха на един суур-тесег по някакъв отряд, който настъпваше през нивите. През това време — докато бойците на Мунаг се сражаваха непрекъснато, дори в ръкопашни схватки — хората на Тройгал спокойно изнасяха от бившия дворец на одонта безбройните му съкровища, хранителни запаси и покъщнина.

На новите оройхони бяха отведени и майсторите, и най-опитните земеделци. Хооргон нареди да пренесат дори резбованата врата на алдан-шавара, но не се получи — един черен уулгуй изплува от дълбините и сграбчи двама от носачите, и докато се мъчеше да докопа и останалите, повлече вратата в дълбините на далайна. Затова пък вратата на осъдените на смърт, запречвала входа към шавара, беше пренесена благополучно. Изоставените оройхони бяха опразнени до шушка, независимо дали изнесеното беше на вана, на одонта или на ограбените и прогонени жители.

Тройгал окопа два ухера и няколко татаца оттатък мъртвата ивица, до провлака, и превърна новите оройхони в непристъпна крепост. В далайна се беше родила още една малка държавица.

Последен в нея стъпи Мунаг с половин дузина оцелели цереги. Останалите бяха загинали или пък, навреме разбрали, че са пратени на сигурна смърт, бяха побягнали през мокрите земи към източните провинции с надеждата, че там няма да ги разпитват много откъде са дошли.

След като изслуша доклада на дузинника, Хооргон помълча важно, а после заговори — отначало бавно и тихо, а накрая с вбесени крясъци:

— И ти си мислиш, че си голям военачалник!… Докато аз тук се мъча да завладея нови области за страната, ти погубваш четвъртината ми войска, хабиш харваха и оставяш татаците на врага — при това без да успееш да опазиш поверените ти оройхони. Не разбираш ли, че сега ще ми се наложи да щурмувам онзи самозванец през мъртвите земи, а не ми стигат хора?… Какво, похвала ли чакаш?! Ти не си никакъв герой, ти си страхливец и предател!

— Много добре знаете, че с нашите сили не е възможно да удържим онези оройхони — каза Мунаг. — Иначе нямаше да пренесете всичко тук още преди ванът да е научил за въстанието. Моята задача беше да удържа позициите възможно по-дълго, та да дам на Тройгал време да се укрепи тук за отбрана. Онези земи така или иначе вече ги бяхме изгубили.

— Това му било задачата!… — кресна Хооргон. — Защо тогава не изби селяните, които останаха там, защо не подпали нивите?

— Нивите покараха само преди седмица — каза Мунаг — и не могат да се подпалят. А със старци и бабички не воювам — аз съм войник, не съм палач.

— Ти си страхливец и предател! — викна Хооргон.

— Това е лъжа! — изрева Мунаг и лицето му почервеня. — Вие нарочно ме пратихте на смърт и сега ви е яд, че съм оцелял!

И направи крачка напред и понечи да извади кинжала си, но четирима телохранители го сграбчиха и го повалиха на колене.

— Не си палач значи? — вбесено възкликна Хооргон. — Прав си, не си палач. Но ей сега ще се запознаеш с новия ни палач. Предателите се хвърлят в шавара, а аз отдавна те знам какъв си. Да не си мислиш, че съм забравил как излъга баща ми с онова детско ножче? Не можа да ме убиеш тогава, няма да ме убиеш и сега. Ха, спомни ли си онзи ден, предател с предател?

Мунаг вдигна глава, помъчи се да стане, но го държаха здраво, после по лицето му премина някаква сянка и той тихо каза:

— Спомних си. Това може би беше единствената правилна постъпка в живота ми.

— В шавара! — нареди Хооргон.

И телохранителите повлякоха Мунаг към мокрия оройхон в подножието на суур-тесега. Вратата, същата, която се беше затръшнала след благородния Пуиртал, с огромни усилия вече пренесена тук, вече си беше на мястото — това беше може би първото нещо, което Хооргон бе заповядал да се направи в новата му страна. Палачът я отвори и каза:

— Великият господар е добър и милостив и ти дава възможност да се спасиш и да нямаш вина пред очите му. Ако наистина си толкова храбър, както се хвалиш, мини през шавара. И ако останеш жив, господарят ще ти прости.

Мунаг погледна палача и го позна. Беше Боройгал, мръсният щърбав блюдолизец и шпионин, пратен да дебне на Свободния оройхон — най-после беше заслужил работа и на сухия. Боройгал смъкна очуканата броня на Мунаг, свали и бойните му обуща — но когато понечи да блъсне бившия дузинник в тъмната дупка, Мунаг вдигна ръка да го спре, заплю го и сам влезе в шавара.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Антон Райзер
Антон Райзер

Карл Филипп Мориц (1756–1793) – один из ключевых авторов немецкого Просвещения, зачинатель психологии как точной науки. «Он словно младший брат мой,» – с любовью писал о нем Гёте, взгляды которого на природу творчества подверглись существенному влиянию со стороны его младшего современника. «Антон Райзер» (закончен в 1790 году) – первый психологический роман в европейской литературе, несомненно, принадлежит к ее золотому фонду. Вымышленный герой повествования по сути – лишь маска автора, с редкой проницательностью описавшего экзистенциальные муки собственного взросления и поиски своего места во враждебном и равнодушном мире.Изданием этой книги восполняется досадный пробел, существовавший в представлении русского читателя о классической немецкой литературе XVIII века.

Карл Филипп Мориц

Проза / Классическая проза / Классическая проза XVII-XVIII веков / Европейская старинная литература / Древние книги
Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза