Многоръкият бог на далайна

В този миг обаче някаква тъмна грамада, която отначало бе взел за скала, се размърда и Шооран разбра, че точно това е звярът — и отстъпи: звярът беше по-голям и от най-големия гвааранз на света. Беше висок почти до гърдите му, бронята му лъщеше, а от нея се подаваха два чифта щипки, които можеха с лекота да го прережат на две — и щракаха. Щипките бяха като на гвааранз, но този звяр беше много по-голям и най-важното, там, където бяха двата реда уязвими за копията очи на гвааранзите, тази твар имаше гладка и очевидно непробиваема броня. Отстрани чудовището имаше остри перки, безполезни тук, където не можеше да плува, а само пристъпваше през нойта, но все пак прекрасна защита. Отзад пък имаше люспеста опашка, навита, все едно че щеше да скочи като парх. Шооран беше готов да срещне всяко познато му животно, но не и такъв великан. Беше невъзможно да го победи. Първата му реакция беше да се втурне към вратата, да почне да я блъска и да моли да го пуснат да излезе, но в следващия момент се сети, че сигурно просто няма да му отворят. А в още по-следващия съобрази, че щом звярът е сляп, сигурно ще напада, ориентирайки се по звука, или ще протегне някакви пипала, които той пък ще може да съсече. Така че хвана двата харпуна в лявата си ръка, а с дясната измъкна ножа, готов да пререже онова, което щеше да се опита да го оплете. И бързо и тихо отстъпи встрани — нямаше смисъл да стои пред грамадните щипки, а също така и да застава в обсега на опашката, която с един-единствен удар можеше да го събори в нойта и да го премаже. Звярът започна да се обръща — значи по някакъв начин го виждаше. Но и Шооран видя нещо: при обръщането си звярът не използваше опашката си, а и черупката му се повдигаше над земята. Значи под нея имаше крака — уязвими крехки съчленения. Следователно имаше надежда да обездвижи противника си…

И без да чака чудовището да се приближи, Шооран пак скочи настрани и напред и заби и двата харпуна под черупката. Те изстъргаха по долния й ръб, после неочаквано леко потънаха под него — и единият удари нещо. Чу се вик на болка — при това явно човешки.

Звярът рухна на една страна и Шооран видя, че празната черупка всъщност е била задвижвана от двама цереги: единият тракаше с щипките, а другият управляваше опашката и перките. Чудовището се оказа фалшиво. Единият от церегите стенеше и стискаше раната на бедрото си — харпунът само по случайност не го беше пронизал в слабините.

Вратата се отвори, дотичаха хора и отнесоха ранения. Старият оръжейник тупна Шооран по рамото и му нареди да се яви пред одонта. Моертал не го попита нищо, каза само:

— Наистина си смел и си майстор с харпуна. Ще те взема, макар че уменията ти не са достатъчни за церег. Не си мисли обаче, че ще служиш в алдан-шавара. Първо ще трябва да преследваш бандити из мокрите оройхони.

Шооран се поклони до земята и каза:

— Вечно да бъдат сухи нозете ти, о, най-справедливи одонте.

Когато излезе, Шооран въздъхна облекчено. Дори не се бе надявал, че одонтът ще го изслуша, камо ли да го подложи на изпитание, че и да го вземе на служба. Да го направят церег пък изобщо не можеше да става и дума — целта му беше да не му обръщат много внимание и да може да оцелее.

Когато се беше върнал в земите на вана, Шооран още първата нощ беше успял да прекоси няколко оройхона и още преди началото на военните действия се озова в земите на одонта Ууртак, където всъщност срещна изгнаниците на Жужигчин. Те изобщо не приличаха на забравените от целия свят отрепки, живеещи на запад от Свободния оройхон — изхранваха се от набези на сухите оройхони и от грабежи помежду си. Сблъсъкът с тях окончателно убеди Шооран, че неправдата не цари само на сухите оройхони. Там поне имаше нещо подобно на закон, а на мокрите оройхони властваше правото на бича. И все пак той трябваше да прави земя за тези хора. Не за изгнаниците и скитниците и не за церегите — просто за хората, макар още да не беше срещал хора, които го заслужаваха.

През нощта, възбуден от пролятата кръв, Шооран отиде до брега и издигна оройхон. Успя да го направи незабелязано — нощем скитниците или отиваха да грабят сухите оройхони, или спираха на лагер покрай синорите, та да могат по-лесно да избягат, ако се появи Йороол-Гуй. Сега пък почти всички бяха избягали пред настъпващите войски на вана.

Новият оройхон не направи нови сухи земи, но увеличи площта на републиката на изгнаниците. Резултатът беше, че ванът отложи с един ден настъплението си срещу западната провинция и изгнаниците започнаха да се колят взаимно. Всички търсеха илбеча. Шооран успя да се спаси само защото и двете страни бяха решили, че се е върнал лудият илбеч: прекалено си приличаха почерците им — и този оройхон беше построен през нощта и изглеждаше съвсем безполезен.

Хващаха всички над средна възраст, влачеха ги към далайна и истерично им крещяха: „Строй! Строй!…“ И като не се появяваше земя, ги убиваха — хвърляха ги в далайна. Разгромът бе довършен от Йороол-Гуй, който излезе и изяде всички по брега, без да се съобразява с възрастта им.