Многоръкият бог на далайна

Почти прегърнати, Пуиртал и Хооргон отидоха при носилките. Там ги очакваше кърваво зрелище: слугите, носачите, жените — всички бяха изклани. Около тях лежаха труповете на церегите на Пуиртал и на няколко от бандитите. Не се виждаха само двамата сушачи. Докато оглеждаше труповете, Пуиртал си помисли, че е постъпил умно, като бе взел само две от жените си, а останалите беше оставил да изчакат вкъщи. А после погледът му се спря на охранените лица на убитите разбойници и одонтът си помисли, че тези хора едва ли са живели на мокрото и че май не са бандити. Опасността беше другаде.

Младежът му изказваше съболезнованията си, после хората му вдигнаха паланкина. Одонтът седна на мястото си, откъдето преди малко така глупаво беше паднал, Хооргон го помоли за разрешение да се качи и той и след като го получи, седна срещу него.

— Какво да се прави — почна той с приятна усмивка. — Одонтът Ууртак, вечно да са сухи краката му, е изключително достоен човек и мъдър управник, но кой знае защо, в, земите му често стават такива неща. Вярно, че наблизо има три оройхона, заселени с изгнаници, но пък и в другите провинции има изгнаници, но няма толкова дръзки нападения, нали?

Пуиртал го слушаше как му се подмилква и скоро реши, че младежът всъщност е много тактичен и че той няма да наказва строго целия изпаднал в немилост род. Поне младият Хооргон можеше да остане да живее в алдан-шавара.

Церегите, които носеха паланкина, спряха и го спуснаха на земята.

— Благоволете да встъпите във владенията си — каза Хооргон и дръпна завеската.

Пуиртал прекрачи навън. Краката му се хлъзнаха в нойт.

— Какво значи това? — гневно възкликна одонтът.

Пред очите му се простираше мокър оройхон. Свечеряваше се и нямаше никакви хора, ако не се брояха стълпилите се около него непознати цереги. Неговият — последният — изхърка зад гърба му и падна с прерязано гърло.

— Това е дворецът ви, одонте — каза Хооргон и със собствените си ръце благоволи да отвори тежката врата, зад която се люшкаше мрачната тъма на шавара. Нещо вътре тежко въздишаше, чуваше се бълбукане, пляскаха мазни капки. — Заповядайте във владенията си, сияйни господине усмихна се Хооргон. — И нека краката ви да са вечно сухи…

След победата над пришълците благородният Хооргон се изправи пред наистина трудна задача. Трябваше да отиде в двора и да си измоли поста, но не знаеше как да го направи. Обикновено ванът просто назначаваше за нов одонт наследника на предишния — ако бе умрял от естествена смърт. Ако обаче одонтът се сменяше от вана, се назначаваше някой от приближените до двора. Децата на одонтите пък не се допускаха до вана, но на Хооргон му се налагаше да наруши тази традиция. От друга страна, той не искаше да заминава, първо, защото се страхуваше от удар в гръб, и второ, защото просто го беше страх да се яви в двора. Затова реши да изчака — един ден, не повече. Но именно този ден се оказа решаващ.

Новината беше донесена от осведомителите, на които хитрият стар одонт предвидливо бе плащал от собствения си джоб. Всички одонти — и не без основание — разглеждаха Свободния оройхон като свое владение и затова следяха в подробности какво става там. И когато се разчу, че на запад са се появили нови земи, Хооргон научи пръв за това. Слуховете трябваше да се проверят и Хооргон прати на разузнаване отличилия се в битката с хората на Пуиртал Мунаг, като му даде дузина воини. Изборът можеше да се обясни с това, че Мунаг е храбрец и че е достатъчно честен, но имаше и друго — Хооргон не го обичаше още откакто Мунаг беше отървал от наказание сина на сушачката. Защото нали с очите си беше видял какво държи онзи бунтовник — не чуплива играчка, а истински нож.

Мунаг тръгна незабавно, върна се вечерта и донесе радостни новини. На запад наистина имало нови земи — два сухи оройхона, отделени от континента с тесен провлак огнени блата. Освен това единият оройхон, доколкото можело да се съди, бил изсушен съвсем наскоро — на него още нямало порасли туйвани. Това можеше да означава две неща: че или лудият илбеч е жив и просто се е криел през всичките тези години, или че, което бе по-вероятно, се е родил нов илбеч.

Но не тези неща вълнуваха Хооргон. Важното беше, че са се появили нови земи, които трябва да се управляват — и то с твърда ръка. След като изслуша доклада на Мунаг, Хооргон поседя замислено около час, а после нареди командирите на отрядите да се съберат на съвет.

— Реших — каза им той, — че е дошло времето да възстановим справедливостта. Всички вие знаете, че покойният ми баща — Хооргон тъжно въздъхна и Тройгал си помисли, че вече погребаният от сина си Хооргон най-вероятно е още жив — че баща ми беше пряк потомък на красавицата Туйгай, която е раждала деца на илбеча Ван. Нещо повече, нашият род започва от любимия му син, на когото Ван завещава всичките си земи. Самозванецът, който е узурпирал царския тесег, трябва да бъде прогонен в шавара, от който е изплувал. И вие, храбри воини и бъдещи одонти, трябва да ми помогнете да направим това.