Многоръкият бог на далайна

Суур-тесегите обаче бяха най-странното. Шооран очакваше да види скала с изсечени в нея стълби и на върха й — трон, на който да седи ванът и от трона да управлява страната и да съди престъпниците. Не знаеше като какъв ще е този трон и каква ще е охраната около него, дори не искаше да си мисли за това, защото знаеше, че така или иначе ще сбърка. Входът в царския алдан-шавар сигурно щеше да е с врати от кост, другите входове щяха да са затрупани с камъни, но пък щеше да има и прозорци — нямаше начин алдан-шаварът да не е такъв. Но вместо това Шооран видя стена. Все едно целият суур-тесег беше сринат със земята и на негово място беше издигнато нещо огромно, високо поне три човешки боя, нещо, изградено от камък, кост и дърво. Безбройните прозорци лъщяха, покрити с прозрачните люспи на гигантски риби, а невероятно голямата врата беше украсена с дискове от ръцете на черен уулгуй, резбовани при това. Шооран беше виждал извисяващата се чак до облаците Стена на Тенгер и малко неща можеха да го учудят, но сега пред него се извисяваше не творението на безсмъртния старец, а дело на човешки ръце. И той спря и зяпна — нещо, недопустимо за церег.

Не го пуснаха да влезе в алдан-шавара, разбира се. Моертал влезе там с дузинника, а церегите останаха отвън. Но и това, което виждаше, беше достатъчно за Шооран. След малко дойдоха служители, които ги отведоха на съседния оройхон и ги нахраниха с месо, задушено във вино. А после им позволиха да се върнат и да разгледат чудесата в царския двор.

И осемте суур-тесега на царския оройхон изобщо не приличаха на обикновени суур-тесеги. Седем от тях бяха превърнати в дворци, подобния на първия, който така беше смаял Шооран. Осмият приличаше на хълм, но беше много по-висок й по-голям от другите — сигурно го бяха достроявали с камъни, донесени от другаде. Беше огладен отвсякъде и беше облицован с полирана кост и да се качи човек на него можеше само от едната страна, където имаше стълба. Стълбата също беше от безценна кост — едно стъпало от бяла, следващото — от черна. Отдалече черните стъпала приличаха на дупки в сияещата пирамида. Именно тази ръкотворна планина беше главният царски тесег. На върха й беше тронът на вана и до него олтарът, на който ванът собственоръчно принасяше жертви на стареца Тенгер. На стълбите, през всеки дванайсет стъпала, стояха въоръжени цереги, та никаква воняща твар да не посмее да се покачи на тесега на царствения ван, управляващ света отвека и вовеки.

Алдан-шаварът беше достъпен за всички. Дори нямаше врати — входът, разширен от каменоделците, зееше като огромна паст. Под царския тесег и олтара на Тенгер се намираше храмът на Йороол-Гуй. Там влязоха чак на другия ден, а сега, след като позяпаха учудено високата пирамида, воините отидоха да видят свещения бовер — беше с побеляла от старост козина и коремът му беше обрасъл с трева.

Нощуваха на съседния оройхон, в гостилница за знатни посетители. Не беше чак дворец, но не беше и обикновен навес като за простолюдието. Коженият покрив беше опънат над каменни стени, така че човек можеше да си мисли каквото си иска — че е в алдан-шавара например, или навън, на открито.

Двата дни, които прекара в столицата, потресоха Шооран почти толкова, колкото навремето сухият оройхон и разказът на стареца за живота му. За втори път Шооран виждаше нещо, което изобщо не приличаше на нищо, което бе виждал, и това невероятно разнообразие като че ли обещаваше още и все по-големи чудеса. Докато крачеше покрай облицованите с дърво стени (значи тук докарваха отсечените стари туйвани!), Шооран мърмореше:

— … и колкото повече мислеше, толкова по-ясно му ставаше, че вечността е дълга и че краят й не се вижда…

На втория ден Моертал дойде и ги поведе на площада пред царския тесег. Сияйният ван щеше да се покаже пред поданиците си.

Площадът не беше голям и това сигурно бе предвидено — иначе щеше да се налага да събират и селяните от съседните оройхони, за да го запълнят, а така стигаха и одонтите с охраната си и царедворците. Събраха се на него и чакаха дълго — това си беше задължителна част от ритуала, — а после на върха на суур-тесега се появи ванът. Не се качи по стъпалата, а просто излезе отнякъде и седна на трона — значи имаше и друго стълбище, тайно. Ванът беше възпълен мъж на средна възраст и нищо във външността му не показваше, че е богоизбран, дори напротив — главата му беше малка и затова изглеждаше малко смешен. Макар че, от друга страна, така можеше да му се струва само на Шооран, който поради своята изключителност можеше да преценява трезво всичко и всички. И докато гледаше нагоре и се взираше в глуповатото лице на владетеля, Шооран забеляза, че легендарната корона на вановете — широк обръч от искрящо бяла кост — му е малко голяма. И си спомни приказката, която беше разказал Чаарлах, и стисна зъби, за да не го издаде усмивката му. Владетелят сигурно си подлагаше нещо на тила, та короната да не му падне на носа.