Многоръкият бог на далайна

Да си тъмничар беше лесно, но скучно. Владетелят си даваше сметка, че затворниците трябва да се хранят и че това е ненужен разход, така че тъмницата обикновено беше празна. Само след хайките двете килии се пълнеха с изгнаници и земеделци, решили да посъберат чавга или харвах. Разпитваха ги по един-два дни и после ги пускаха, като ги заплашваха, че лошо им се пише. От време на време пращаха някои на каторга, а съвсем рядко — и в шавара. Но като цяло одонтът гледаше да не си вгорчава живота с гледане на дела, двете килии на практика винаги бяха празни и другият тъмничар — стар инвалид — спеше в едната, подпрял на стената ненужното му всъщност копие с широк връх от кост.

Един ден обаче Шооран слезе на долното равнище на алдан-шавара и видя, че инвалидът не само не спи, ами стои на пост пред едната килия гордо изправен и — о, чудо невиждано! — дори е с броня.

— Какво става? — попита го Шооран.

— Шшшт! — прошепна инвалидът, наведе се към ухото му и все така шепнешком каза: — Вътре е илбечът. Хванаха го най-накрая. Обаче това е тайна, никой не бива да знае. Вече отидоха да извикат одонта, ще дойде тук лично. Голяма тайна, нали разбираш!

Шооран долепи око до остърганата люспа на прозорчето. На един от наровете в слабо осветената килия се беше свил Чаарлах. На пода до него имаше паница каша и чаша вода — нещо също невиждано в затвора. Но и двете не бяха докоснати.

„Ще го довършат“ — унило си помисли Шооран.

Откъм входа се чуха забързани стъпки и двамата с инвалида застанаха мирно. Идваше одонтът Моертал. Беше сам, без свита и без официални дрехи — сигурно беше тръгнал насам веднага щом му бяха доложили за залавянето на илбеча.

— Жив ли е? — попита Моертал.

— Жив е май — отговори старият тъмничар. — Диша. Моертал си пое дъх да се успокои, приглади тънкия цамц на гърдите си и им махна да отворят килията. После влезе. Шооран взе една факла и влезе след него.

Затворникът седна и запримигва от светлината на факлата. Цяла минута и той, и одонтът се изучаваха и никой не проговори. Накрая Чаарлах каза с насмешка:

— Сложно, а? Толкова дълго да ме търсиш, а сега се чудиш — защо ли? Прав съм, нали?

Моертал не отговори. Просто стоеше и гледаше седналия срещу него старец, сякаш изобщо не го интересуваше, че той, благородният одонт, е прав, а опърпаният просяк пред него седи. А после каза:

— Знаеш какво разправят за теб. Не знам дали е истина, но искам оройхоните да се появяват там, където аз кажа.

— Знам кое място си избрал — засмя се Чаарлах. — С един удар искаш два нови сухи оройхона и тогава от земите на изгнаниците няма да остане почти нищо. Но и те са хора, и то не по-лоши от церегите ти. Повярвай ми, знам какво говоря.

Чаарлах си признаваше, че е близък с изгнаниците и бандитите, без да го интересува, че дори само за това може да го хвърлят в шавара.

— Ако се закълнат, че ще спазват закона — каза Моертал, — ще ги заселя на новите земи. А най-добрите ще взема на служба.

— Ааа, виждам, че разговорът става сериозен! — възкликна разказвачът. — Никога не съм се чувствал толкова важен. Направо ми се ще да се надуя като авхай. Уви обаче, има една мъничка пречка. Седни, сияйни одонте, ще ти разкажа една приказка. Сигурно отдавна не са ти разказвали приказки просто ей така, безкористно.

Моертал не помръдна, но и не го прекъсна и Чаарлах започна…

Имало едно време един човек. Казвал се Йосаар. Веднъж той видял една тукка и решил да я хване. Хукнал подир нея, но тукката била много пъргава и се скрила в шавара. Йосаар много се ядосал и викнал:

— Излизай, гадино бодлива!

Тукката обаче не излязла и всъщност дори не го чула, защото вече била далече. Йосаар надникнал в шавара и храбростта му се свила на кълбо като подплашена тайза. Алчността обаче продължавала да го гризе и Йосаар казал:

— Чуй ме, бодливке, ще стоя тук и денем, и нощем, и ще те дочакам да излезеш!

За жалост тукката вече се била измъкнала през друга дупка и не чула клетвата му. Иначе щяла да разбере, че спасение няма, и веднага щяла да се предаде.

И така, Йосаар стоял пред шавара и денем, и нощем, а тукката все не се показвала. Накрая дошъл мягмарът и нещо в шавара се размърдало.

— Аха! — викнал Йосаар. — Огладня ли най-после! Сега ще те хвана.

Вместо тукката обаче от дупката излязъл един гвааранз и хванал него. Като видял накъде отиват нещата, Йосаар викнал:

— Ах, ама това вие ли сте, госпожо тукка! Не забравяйте, че пораснахте толкова, защото аз денонощно бдях над покоя ви. Ще позволите ли сега на нищожния си слуга да се прибере? Или искате да ви служа още?

Никой не знае какво му отговорил гвааранзът, но храбрият Йосаар все още не се е прибрал вкъщи. Сигурно още служи.

Чаарлах млъкна и зачака. Моертал помълча малко и накрая каза:

— Значи според теб аз съм хванатият?

— Ама моля ви, сияйни одонте! — запротестира старецът. — В тази история аз съм тукката и ако не успея да избягам, ще ме изядат. А кой е гвааранзът си решете вие.

— И ще реша — изръмжа одонтът. — Но и ти си помисли хубавичко. Дори да не си онзи, за когото те приемат, все пак знаеш повече, отколкото казваш.