Многоръкият бог на далайна

Глава 5

„Отивам при Добрите братя“ — тези странни думи му бяха единственото указание къде да търси Яавдай.

Шооран хукна на изток. Заобиколи земите на Моертал по мокрото, а после тръгна направо и никой не го спря — нали беше церег. Чак на самата граница, когато откъм мъртвите земи завоня на изгоряло, чу вик:

— Ей, къде бързаш толкова?

В първия миг Шооран се стресна и дори се изплаши — така бездарно да се натъкне на граничния пост. После обаче видя, че го гледат дружелюбно, и разбра, че го мислят за вестоносец с някакво важно съобщение. Защото нямаше да вдигнат цялата страна по тревога заради един избягал церег, нали?

— Праща ме благородният одонт… Ууртак… — В последния миг Шооран назова името на друг наместник: не искаше Моертал по някакъв начин да научи накъде е тръгнал.

— Цял съм слух за посланието на сияйния одонт — каза дузинникът, както се полагаше по устав.

— Търся една жена — каза Шооран. — Млада, добре облечена. Бременна.

— Е, чак такива жени не минават оттук — засмя се един от войниците. — Нали сме на границата.

Дузинникът, очевидно педантичен ветеран, го изгледа недоволно и каза на Шооран:

— Тук не може да мине никой. Понеже ако се изплъзне илбечът — нали разбираш…

— Ами поне ще можем да си починем и няма да ни разкарват насам-натам — нарочно недоволно каза Шооран. — До гуша ми дойде да го гоним по всички оройхони.

Дузинникът за секунда се зачуди дали да не скастри и него — какво си позволяваше този младок? — но си спомни, че той не му е подчинен и че явно са го пратили с важна задача през цялата страна, така че не повиши глас, а само повтори:

— Тук не може да мине никой.

— Тук да — каза Шооран. — Ами покрай аварите?

— Там е мъртва земя бе, човече! — пак се намеси младият церег. Очевидно беше нечий син или любимец и можеше да не обръща внимание на заплашителните погледи на командира си. — Кой ще тръгне покрай цял оройхон по мъртвата земя! Само оная лудата…

— Каква луда?! — кресна дузинникът.

Да си нечий син или любимец явно не беше достатъчно да не се уплашиш от такъв крясък.

— Ами оная… — запелтечи младежът. — Нали я знаете… Лудата. Дето разправя, че била намерила земя на запад. Дето всеки ден ходи до Търговския оройхон и търси нова земя…

— Идиот!… — пак кресна дузинникът. — Бовер тъпоумен! Нали ти е казано: ни-кой! А ти си я пускал! Със собствените си ръце ще те натикам в шавара, изобщо не ме интересува какъв си и чий си! Като си се хванал на служба — ще служиш! Кой ти е позволил да я пускаш?!

— Ами тя не спира! Викнеш й да спре, а тя само се хили, плези се и не спира. Как да я спра — да я убия ли? Безумците не бива да се убиват, те сами си отиват при Йороол-Гуй…

— Ти ще отидеш при Йороол-Гуй! — прекъсна го дузинникът. — Бабини деветини са това — че не трябвало да спираш безумците. Илбечът също е луд — и него ли няма да го спреш?!… Ох, само ако си я изпуснал… — И викна на другите цереги, които седяха край синора: — Бегом на Търговския! Хващате лудата и я водите тук!

— Отивам с тях — каза Шооран.

— А, не. — Дузинникът стисна копието си. — Който минал — минал. Ще чакаш тук. А ти — обърна се той към младия церег — тръгваш. Видиш ли някоя бременна — водиш я тук. И да си любезен с нея, ясно ли ти е? — Млъкна, после изръмжа, неясно дали на Шооран, дали на самия себе си: — Знам ги аз тия бременни хубавици. Първо те пращат да я гониш като тукка, а после си я прибират на сухичко, пък ти ако щеш в нойта плувай… И на жените да дадете гъби, та да не се задушат! — викна той след церегите.

Дойде още една полудузина и командирът им заповяда да заемат позиция, като специално ги предупреди за бременната — за Яавдай. Самият той остана до Шооран и открито не го изпускаше от поглед. Шооран вече съжаляваше, че е дошъл тук. Ясно беше, че няма да му дадат Яавдай и че ще я пратят при Ууртак. Значи щеше да се наложи да си я вземе по пътя.

Времето сякаш беше спряло. Шооран нервно крачеше напред-назад и усещаше как копието на дузинника неизменно е насочено към него. Жълтите сутрешни облаци се смениха със сребърни — дневни. Дойде втората смяна цереги. Потерята не се връщаше.

— Дай да идем на сухото, така или иначе ще я доведат там — каза дузинникът.

Шооран завъртя отрицателно глава.

Мина още много време и сред валмата дим се появиха фигури. Шооран се вгледа да ги преброи. Петима. Четиримата бяха церегите — но петата фигура?… Групата им се скри зад един насип кости и след малко излезе пред тях. Петата фигура не беше Яавдай — церегите водеха лудата Нарвай.

Шооран я беше виждал веднъж — преди години, и все пак я позна веднага. Тя и тогава му се беше сторила стара, но сега бе истинска развалина. А не можеше да е на повече от три дузини години…

Бяха й вързали ръцете зад гърба и пред устата и носа й нямаше гъба — сигурно й бяха сложили, но тя я беше изплюла, без да я е грижа, че вдишва отровните пушеци.