Многоръкият бог на далайна

Страната на Добрите братя беше най-голямата в далайна, но все пак не можеше да изхрани нито жителите си, нито дори войската си. Така че войската беше намерила изход във войната със страната на старейшините. Церегите нападаха противника почти всеки месец, а той, спокоен откъм Земята на вана и Търговския оройхон, бе съсредоточил силите си на изток и редовно ги отблъскваше. И все пак отрядите на Добрите братя понякога успяваха да пробият отбраната и тогава хвърляха вражеските ухери в далайна и грабеха идолопоклонниците, докато не им дойдеха подкрепления. Братята не можеха да се задържат в чуждите земи, защото нямаше как да си доставят достатъчно продоволствие през дългата ивица мъртви земи, и скоро се оттегляха, но дори тези обречени на неуспех, макар и победни в началото походи носеха на участниците си много иначе забранени, но безкрайно примамливи трофеи. И затова всеки нов набор гореше от желание за война.

Отрядите стражници не само воюваха и поддържаха реда, а се грижеха и за прокудените от общините, като не допускаха те да станат скитници, а им осигуряваха храна и работа. Да, в това царство на добротата наказанията бяха рядкост, но Шооран го разбра доста късно — чак след седмица, когато научи, че всъщност не е осъден за шпионаж, ами напротив, дали са му граждански права и работа и вече заедно с останалите си възлюбени братя просто заработва хляба си.

Както и да я наричаш обаче, каторгата си е каторга, и като си изясни всичко и разбра, че няма да намери Яавдай тук, Шооран започна да се готви за бягство. Трябваха му само обуща, защото не можеше да мине бос през огнените блата, а обущата, с които се работеше на аварите, вечер се прибираха. В тази страна само церегите имаха право да ходят обути — останалите ходеха боси, ако работата им не изискваше друго, и Шооран често си мислеше, че тази забрана е много по-действена от това да забраниш ножовете или бичовете. Добре че сияйният ван не се беше сетил за това — а може би и не би могъл да го въведе поради всеобщата злоупотреба на населението с обуща.

Съдбата не му остави време да се снабди с обуща — въпросът се реши по съвсем друг начин.

Този ден почваха да топят нов ухер. Всичко вече беше готово: гъстият разтвор клокочеше и вонеше, дънерът, макар и стар, но все още годен за употреба, беше изстърган, излъскан и дебело намазан с мазнина, но Топения беше недоволен, размахваше ръце и злобно фъфлеше: — Жъжетата! Жъжетата не штруват.

Дойде оръжейникът, който завеждаше склада, огледа топачката и нареди да почват работа.

— Ше ше шкъшат! — заинати се Топения.

Ясно беше, че иска въжетата да се сменят, но оръжейникът или нямаше други, или реши, че няма смисъл да обръща внимание на фъфленето на някакъв си сакат каторжник, така че презрително му обърна гръб и махна на хората до казаните да наливат сместа във формата. Те бързо изпълниха заповедта, а после топачката се наведе веднъж, още веднъж — и изведнъж с рязък звук на скъсана струна едно от въжетата се скъса, дънерът пльосна във формата и разплиска горещата смес, отгоре се посипаха парчетии и топачката се килна и замря.

Оръжейникът — възпълен възрастен вече мъж, също замря, рязко си пое дъх и лицето му почна да се налива с кръв…

— Какво направи, гадино недотопена!? Ще те науча аз тебе, твар вмирисана, ще видиш ти как се чупи…

Топения заотстъпва и зафъфли нещо неразбрано. Оръжейникът го замери с едно тежко парче от повредения механизъм, но той бързо се наведе и масивната кост профуча над главата му и удари един от помощниците му — младо момче, малоумно и затова изхвърлено от общината и пратено на каторга — право в слепоочието. Без да издаде и звук, момчето се олюля и падна в пълната вана. Шооран и още един от хората, които работеха на казаните, вечно навъсен едър мъж, за когото Шооран знаеше само, че се казва Куюг, се хвърлиха напред и с куките, с които обръщаха казаните, измъкнаха тялото от мътната бълбукаща смес — то вече не приличаше на човешко.

Сякаш без изобщо да забелязва гибелта на момчето, оръжейникът продължи да настъпва към Топения, като се оглеждаше с какво да го удари. Куюг спокойно сложи куката си на земята, заобиколи пълната вана и го удари с всичка сила в зъбите. Оръжейникът изкрещя от болка и рухна на земята.

Двамата цереги на пост на близкия синор, които до този миг бяха наблюдавали с безразличие какво става, грабнаха копията си и с вой хукнаха към каторжниците.

„Не бива да се намесвам — помисли си Шооран. — Моят живот е по-ценен от живота на всички тук заедно.“

И в следващия миг се изпречи пред двамата цереги.

Те добре бяха усвоили бойния вик, който кара противника да настръхне и да се вцепени, но едва ли си представяха, че един каторжник — без никакво оръжие при това — може да е запознат с изкуството на ръкопашния бой. Иначе нямаше да действат така прибързано. Шооран лесно избегна копието на първия, повали го с ловък ритник, хвана втория, извъртя го и го блъсна така, че той залитна в съвсем друга посока. Бойният му вик за миг се смени с отчаян писък, после горещият нойт изпльока и писъкът секна.