Морето на чудовищата

— 30,31; 75,12! — повтори Гняв. — Нищо повече не можем да ти кажем. Дай ни окото, вече сме почти до лагера.

Бяхме слезли от магистралата и се движехме по един тесен път. Пред нас се издигаше хълмът с огромната ела — дървото на Талия, в която се криеше жизнената сила на загиналата дъщеря на Зевс.

— Пърси! — извика изплашено Анабет. — Върни им окото веднага!

Реших да се подчиня. Хвърлих окото в скута на Ужас.

Бабата веднага го сграбчи, пъхна го в дупката на челото си, все едно си слагаше леща, и премига.

— Аааа!

Скочи с двата крака на спирачката. Таксито се завъртя няколко пъти, вдигна облак прахоляк и се спря в подножието на хълма.

Тайсън се оригна.

— Така е по-добре.

— Добре, кажете ми сега какво означават тези числа — подканих сестрите.

— Нямаме време! — Анабет отвори вратата. — Трябва да излезем.

Понечих да попитам защо, но в този миг погледнах навън и замълчах.

На билото имаше група лагерници. Които се отбраняваха.

Четвърта глава Тайсън си играе с огъня

Когато стане дума за митология, ако има нещо, което да мразя повече от три баби накуп, това са биковете. Миналото лято точно на този хълм над лагера се бих с Минотавъра, но това, което видях сега, беше още по-лошо: два бика. И то не обикновени бикове, а бронзови и с размерите на слонове. И на всичкото отгоре бълваха огън през устите си!

Веднага щом се измъкнахме от таксито, сестрите Грайи отпрашиха обратно към града, където животът беше много по-мирен и спокоен. Дори не си поискаха обещаните три драхми. Оставиха ни на пътя — Анабет с раницата и ножа, а аз и Тайсън по пообгорените ни екипи за физическо.

— О, богове! — възкликна Анабет, оглеждайки разгарялата се на хълма битка.

Мен лично най-силно ме изплашиха не самите бикове. Нито пък десетимата герои в пълно бойно снаряжение и дрънчащи бронзови нагръдници. Това, което ми изкара акъла беше, че биковете обикаляха по целия хълм, минаваха дори и от другата страна на елата! А това би трябвало да е невъзможно. Вълшебната граница около лагера не допускаше чудовища да преминават отвъд дървото на Талия. А металните бикове най-спокойно си препускаха навсякъде.

— Граничен патрул, при мен! — разнесе се познат дрезгав момичешки глас.

Граничен патрул ли? Откога в лагера имаше гранични патрули?

— Това е Клариса! — извика Анабет. — Хайде, трябва да й помогнем!

По принцип за нищо на света не бих се втурнал на помощ на Клариса. Тя беше една от най-големите грубиянки в лагера. При първата ни среща се беше опитала да напъха главата ми в тоалетната чиния. Освен това беше дъщеря на Арес, а миналото лято се бях изпокарал доста сериозно с бога на войната и затова сега децата му ме мразеха и в червата.

И въпреки това тя беше в опасност. Приятелите й се бяха разпръснали и се щураха насам-натам, преследвани от биковете. Тревата около елата гореше. Един от лагерниците обикаляше в кръг, размахваше ръце и пищете, тъй като гребенът на шлема му пламтеше. Бронята на Клариса беше почерняла. Тя се отбраняваше с пречупено копие, чийто връх стърчеше от металната става на рамото на единия бик.

Свалих капачката от химикала си. Той затрептя, натежа и в ръката ми се появи бронзовият меч Анаклусмос.

— Тайсън, ги стой тук. Достатъчно рискува за днес.

— Не — възрази Анабет. — Ще ни трябва.

Обърнах се изненадано към нея.

— Но той е простосмъртен! Извади късмет с огнените полета, но…

— Пърси, знаеш ли какво представляват онези там? Колхидски бикове, създадени от Хефест. Никой не би рискувал да се изправи срещу тях без защитния крем на Медея. Ще изгорим като факли.

— Какъв крем на Медея?

Анабет отвори раницата си и изруга.

— На нощното шкафче у дома имаше цяло бурканче с кокосово масло! Защо не го взех?

Отдавна се бях научил, че нямаше смисъл да задавам въпроси на Анабет. Отговорите й само ме объркваха повече.

— Виж, нямам представа за какво говориш, но няма да позволя да изпекат Тайсън като пиле на грил.

— Пърси…

— Тайсън, не мърдай от тук. — Вдигнах меча си. — Аз отивам.

Той понечи да възрази, но аз хукнах нагоре към Клариса, която крещеше на приятелите си да се подредят един до друг. Идеята й не беше лоша. Няколко от лагерниците я чуха и застанаха рамо до рамо, допирайки щитовете си, така че се образува истинска стена от бронз и биволска кожа, от която копията им стърчаха като бодли на таралеж.

За нещастие Клариса успя да привлече само шестима. Другите четирима продължаваха да тичат насам-натам с горящи шлемове. Анабет се втурна към тях да им помогне. Примами единия бик към себе си, след което си нахлупи шапката-невидимка и изчезна за огромна изненада на смаяния звяр. Другият бик се насочи срещу хората на Клариса.

Все още бях далеч от тях и нямаше как да им помогна. Клариса дори не ме беше видяла.

Бикът се движеше с изненадваща за размерите си скорост. Металният му гръб искреше на слънцето. Очите му бяха от скъпоценни рубини, а рогата от лъскаво сребро. От устата му струеше нажежен до бяло пламък.

— Не мърдайте! — заповяда на бойците си Клариса.