Морето на чудовищата

— О, богове! — Бях виждал как повръща Тайсън на училищните екскурзии и много добре знаех, че не бива да съм близо до него в такива моменти. — Дръж се, здравеняко! Някой да има найлонова торбичка?

Трите сивокоси баби отпред продължаваха разгорещено да се карат и не ми обърнаха внимание. Обърнах се към Анабет, която също беше пребледняла и безмълвно й хвърлих оня поглед „защо го направи?“.

— Таксито на сестрите Грайи е най-бързият начин да стигнем до лагера — отвърна тя.

— В такъв случай защо не го взе направо от Вирджиния?

— Те не стигат дотам — отвърна тя, сякаш ми обясняваше общоизвестни истини. — Обслужват само Ню Йорк и околностите.

— Возили сме известни личности — обади се Гняв. — Язон! Помните ли го?

— Не ми напомняй! — изръмжа Ужас. — А и тогава не бяхме с таксито, дъртофелнице! Това беше преди три хиляди години!

— Дай ми зъба! — Гняв се опита да бръкне в устата й, но Ужас я отблъсна:

— Само ако Безумие ми даде окото!

— Няма! — извика Безумие. — То беше в теб вчера!

— Но нали аз карам, изкуфяла дъртофелнице!

— Не ми говори така! И завий! Тук трябваше да завиеш!

Ужас рязко завъртя волана, Тайсън падна върху мен и ме притисна към вратата. След това Ужас натисна педала на газта и полетяхме към моста Уилямсбърг със седемдесет мили в час.

Трите сестри се впуснаха в истинска схватка, Гняв се опитваше да бръкне в устата на Ужас, а Ужас се мъчеше да докопа лицето на Безумие. Разхвърчаха се изтръгнати коси, разнесоха се писъци и аз успях да зърна, че като изключим един пожълтял преден зъб в устата на Ужас, трите сестри бяха абсолютно беззъби. Освен това нямаха и очи, а само затворени клепачи, единствено Безумие имаше едно зелено око, което ненаситно се взираше във всичко.

Накрая Безумие, която имаше преимуществото на зрението, успя да измъкне зъба от устата на Ужас. Ужас направо полудя и рязко зави към перилата на моста, фъфлейки:

— Фърни ми го! Фърни ми го!

Тайсън изпъшка и се хвана за корема.

— Хей — извиках, — за ваше сведение, ще катастрофираме!

— Не се тревожи — отвърна Анабет, която всъщност изглеждаше доста разтревожена. — Сестрите Грайи си разбират от работата. Те са много мъдри.

Макар че уверението идваше от устата на дъщеря на Атина, хич не ме успокои. Носехме се досами перилата на моста на четирийсет метра над реката.

— Да, мъдри сме! — ухили се в огледалото Безумие, показвайки гордо зъба си. — Знаем много неща!

— Всяка улица в Манхатън! — обади се гордо Ужас, без да спира да налага сестра си. — Знаем дори коя е столицата на Непал!

— Както и къде се намира това, което търсите! — добави Безумие.

Сестрите й веднага я сръгаха от двете страни.

— Мълчи! Мълчи! Той още не е попитал!

— Какво? — премигах аз. — Аз не търся нищо…

— Нищо, точно така! — закима Безумие. — Нищо не търсиш, момчето ми.

— Кажете ми!

— Няма! — отвърнаха те в хор.

— Последния път, когато ни накараха да кажем, беше ужасно — добави Безумие.

— Онзи хвърли окото в езерото! — извика Гняв.

— Трябваха ни години, за да го намерим отново — изстена Ужас. — И като стана дума за него, дай ми го!

— Няма! — изкрещя Безумие.

— Дай ми окото! — заповяда Ужас. — Веднага!

Тя халоса Безумие по гърба. Чу се едно отвратително „пльок“ и окото излетя от мястото си. Безумие заразмахва ръце, за да го хване, но без да иска го перна леко с дланта си. Лигавото зелено топче прелетя над рамото й и падна право в скута ми.

Така подскочих, че си ударих главата в тавана и окото се изтърколи на пода.

— Нищо не виждам! — изреваха в един глас трите сестри.

— Дайте ми окото! — занарежда Ужас.

— Дайте й окото! — заприглася Гняв.

— Къде е? — извиках.

— Ей го там, до крака ти — обади се Анабет. — Внимавай да не го настъпиш! Вземи го!

— За нищо на света няма да го пипна!

Разнесе се ужасяващо стържене, таксито задра по мантинелата. Колата потрепери, отнякъде се появи сив пушек, все едно всеки миг щяхме да се разпаднем.

— Ще повърна! — предупреди Тайсън.

— Анабет, дай му раницата си! — извиках аз.

— Луд ли си? Върни им окото!

Ужас завъртя волана и таксито зави наляво. Носехме се по моста към Бруклин с нечовешка скорост. Сестрите Грайи крещяха, размахваха ръце и нареждаха за окото си.

Най-накрая събрах смелост. Откъснах едно парче от разпадащата се от изгарянията тениска и хванах окото с парцала.

— Браво! — извика Гняв, сякаш по нещо беше разбрала, че окото е в мен. — Дай си ми го!

— Първо ми кажете за какво споменахте преди малко — настоях аз. — За мястото, което търся.

— Нямаме време! — извика Безумие. — Ускоряваме!

Погледнах навън. Дърветата, колите и сградите бяха потънали в сивкава мъгла. Вече бяхме подминали Бруклин.

— Пърси — обади се Анабет, — няма как да ни закарат без окото. Ще продължим да ускоряваме, докато не се разпаднем на частици.

— Първо да ми кажат за какво говореха — упорствах аз. — Иначе ще отворя прозореца и ще хвърля окото под гумите на някоя кола.

— Недей! — извикаха сестрите. — Опасно е!

— Ето, отварям…

— Почакай! — спряха ме сестрите. — 30,31; 75,12.

Изреваха числата така, както спортен коментатор отбелязва резултат от мач.

— Какво? — премигах. — Нищо не разбрах.