Морето на чудовищата

— Ще се видим отвън — каза Анабет. — Доведи и него! — и тя посочи Тайсън, който все още седеше замаян сред отломките от стената. За моя изненада, в погледа й долових презрение.

— Какво?

— Нямаме време — рече тя. — Побързай!

Нахлупи вълшебната бейзболна шапка, която й беше подарък от майка й, и изчезна.

Така останах сам насред горящия салон в мига, в който вътре се озоваха директорът заедно с половината учители и двама полицаи.

— Пърси Джаксън? — обади се господин Бонсай. — Какво… как…

Тайсън изстена и се надигна изпод съборените тухли и парчета мазилка.

— О, как боли!

Мат Слоун дотича при нас. Изгледа ме уплашено и извика:

— Пърси беше, господин Бонсай! Той подпали салона! Треньорът Нънли ще ви каже! Той видя всичко!

Треньорът Нънли спокойно си четеше списанието, но за зла беда, щом чу името си, вдигна глава и измърмори:

— А? Хмм, мда…

Учителите се обърнаха към мен. Знаех, че няма да ми повярват, дори и да им кажех истината.

Измъкнах Въртоп от прогорените си джинси, дръпнах Тайсън за ръката и изскочихме на улицата през отвора в стената.

ТРЕТА ГЛАВА Хващаме таксито на вечното проклятие

Анабет ни чакаше в една пресечка на „Чърч Стрийт“. Придърпа ни да се скрием настрани и в този момент по улицата профуча пожарна, устремила се към „Мериуедър“.

— Къде го намери? — попита строго тя, сочейки Тайсън.

При други обстоятелства щях страшно да й се зарадвам. Миналото лято с нея се разбирахме добре, въпреки ме майка й — Атина, не се понасяше много с баща ми. Честно казано, Анабет ми липсваше повече, отколкото бях готов да призная.

Но току-що бях преживял смъртоносно нападение от великани човекоядци, Тайсън беше спасил живота ми поне два-три пъти, а Анабет го зяпаше мрачно, все едно гой беше най-големият ни проблем.

— Приятел ми е — отвърнах.

— Бездомник ли е?

— Какво общо има това? А и не забравяй, че той те чува. Защо не го попиташ направо?

— Нима може да говори? — изненада се тя.

— Говоря — обади се Тайсън. — Красива си.

— Отврат! — изпъшка Анабет и отстъпи настрани.

Не можех да повярвам колко грубо се държеше. Сведох поглед към ръцете на Тайсън, бях сигурен, че са жестоко обгорени от огнените гюлета, но като че ли им нямаше нищо — бяха мръсни и покрити с белези, с черно под огромните нокти, но пък те винаги си изглеждаха така.

— Тайсън — измърморих смаяно, — на ръцете ти им няма нищо!

— Естествено — обади се Анабет. — Чудно ми е как лестригоните изобщо са се осмелили да те нападнат, след като са го видели.

Тайсън беше направо запленен от русата й коса. Опита се да я докосне, но тя го перна по ръката.

— Анабет — попитах, — за какво говориш? Лестри… какво?

— Лестригони. Чудовищата в салона. Лестригоните са огромни човекоядци, които живеят далеч на север. Одисей веднъж ги е срещнал, но аз никога не съм ги виждала толкова на юг.

— Лестри… Дори не мога да го произнеса. Нямат ли си някакво по-нормално име?

Тя се замисли за миг.

— Канадци — оповести накрая Анабет. — Хайде, да вървим. Трябва да се измъкнем оттук.

— Полицията ще ме обяви за издирване.

— Това е най-малкият ни проблем — отвърна тя. — Сънувал ли си?

— За Гроувър ли?

Анабет пребледня.

— Гроувър ли? Не. Какво за него?

Разказах й съня си.

— А ти за какво ме питаше? Какво си сънувала?

Очите й бяха забулени от буреносни облаци, мозъкът и препускаше с хиляда мили в час.

— За лагера — рече тя накрая. — Там яко са го загазили.

— И мама спомена нещо подобно! Какво е станало?

— Не знам със сигурност. Нещо не е наред. Трябва веднага да отидем там. През целия път от Вирджиния ме преследваха чудовища и се опитваха да ме спрат. Теб тормозили ли са те много?

Поклатих глава.

— Нито веднъж през цялата година. Само днес.

— Нито веднъж? Но как… — Погледът й се спря на Тайсън. — Аха, ясно.

— Какво?

Тайсън вдигна ръка, все едно се намираше в класната стая.

— Канадците в салона нарекоха Пърси… син на бога на моретата, нали?

С Анабет се спогледахме.

Не знаех как да му го обясня, но все пак Тайсън имаше правото да узнае истината, след като ме беше спасил, рискувайки живота си.

— Чувал ли си легендите за древногръцките богове, здравеняко? Зевс, Посейдон, Атина…

— Да — кимна той.

— Те наистина съществуват. Местят се заедно с центъра на Западната цивилизация и сега са в САЩ. Понякога имат деца от простосмъртни.

— Да — кимна отново Тайсън, все едно му говорех общоизвестни истини.

— Амиии, аз и Анабет сме деца на богове — рекох. — И сега се обучаваме да станем герои. Когато чудовищата ни открият, ни нападат. Великаните в салона бяха чудовища.

— Да.

Взрях се в него. Не изглеждаше нито изненадан, нито объркан, а това изненадваше и объркваше мен.

— Значи ми вярваш?

Тайсън отново кимна.

— И ти си… син на бога на моретата?

— Да — признах. — Баща ми е Посейдон.

Той се намръщи. Сега вече изглеждаше объркан.

— Но в такъв случай…

Чу се сирена. Край нас профуча полицейска кола.

— Нямаме време за обяснения — намеси се Анабет. — Ще говорим в таксито.

— Искаш да вземем такси до лагера? — изненадах се аз. — Знаеш ли колко пари…

— Довери ми се.

Поколебах се.

— А Тайсън?