Морето на чудовищата

В часа по география, докато рисувахме паралели и меридиани, от тетрадката ми изпадна снимка на приятелката ми Анабет по време на ваканцията във Вашингтон. Беше облечена с оранжевата си тениска от лагера, с джинси и джинсово яке. Русата й коса беше вързана с кърпа. Стоеше пред мемориала на Линкълн със скръстени ръце и изглеждаше невероятно горда, все едно тя го беше проектирала. Анабет искаше да стане архитект, когато порасне, и затова постоянно обикаляше известните сгради и паметници на културата. В това отношение беше доста странна. Беше ми пратила снимката по имейла след пролетната ваканция, а аз я разпечатах и от време на време я гледах, за да се уверя, че Анабет наистина съществува, а лагерът не е само плод на моето въображение.

Искаше ми се Анабет да беше тук. Тя щеше да знае какво означава сънят ми. Не си го признавах, но Анабет беше по-умна от мен, макар че понякога ме дразнеше.

Понечих да прибера снимката в тетрадката и в този миг Мат Слоун се присегна и я дръпна.

— Хей! — извиках.

Слоун погледна снимката и се ококори.

— Не може да бъде! Коя е тази, Джаксън? Да не е твоята…

— Върни ми я!

Ушите ми пламтяха.

Слоун я подаде на тъпите си приятели, които се разкикотиха и започнаха да мляскат по нея с омазаните си с лиги устни. Не ги познавах, сигурно бяха дошли на посещение, тъй като на гърдите си носеха раздадени от учителката листчета с онези глупави надписи „Здрасти! Аз съм…“. Чувството им за хумор явно беше доста извратено, тъй като си бяха написали странни имена като РАЗБИВАЧЪТ НА ЧЕРЕПИ, ТРОШАЧЪТ НА КОСТИ и ПОБОЙНИКЪТ. Никой нормален човек не би се кръстил така, нали?

— Тези момчета ще се преместят тук догодина — заяви Слоун самодоволно, сякаш с това щеше да ме изплаши. — Сигурен съм, че могат да си платят таксата, за разлика от твоя умствено изостанал приятел.

— Не е умствено изостанал!

Едва се сдържах да не му фрасна един в муцуната.

— Толкова си загубен, Джаксън! Направо трябва да ми благодариш, че ще те избавя от мъките ти следващия час.

Едрите му приятелчета сдъвкаха снимката. Идеше ми да ги разпердушиня, но Хирон ми беше заповядал никога да не изливам гнева си върху простосмъртни, колкото и да са отвратителни. Можех да се бия само с чудовища.

Въпреки това нямаше как да не се запитам какво ли щеше да стане, ако Слоун узнаеше кой съм всъщност…

Удари звънецът.

С Тайсън излязохме в коридора и в този миг чух момичешки глас да шепне:

— Пърси!

Огледах се, но никой не ми обръщаше внимание. Какво ми ставаше? Вероятността някое момиче от „Мериуедър“ да ме повика беше по-ниска и от нула.

Но преди да се зачудя дали не съм започнал да халюцинирам, тълпата ни повлече към салона. Започваше часът по физическо. Треньорът беше обещал да ни пусне да играем на народна топка, а Мат Слоун се беше заканил да ме убие.

В „Мериуедър“ екипът за физическо беше сини шорти и шарена тениска. За щастие през повечето време играехме в салона и рядко излизахме да тичаме из квартала, тъй като хората щяха да ни вземат за шайка хлапета от хипарска комуна.

Тъй като исках да избегна Слоун, аз се преоблякох набързо. Вече бях готов и тъкмо се канех да изляза от съблекалнята, когато Тайсън се обади:

— Пърси…

Той беше още по джинси и риза. Стоеше до вратата на залата за вдигане на тежести и държеше торбата с екипа в ръка.

— Нали ще… ъъъ…

— А, да. — Опитах се да скрия раздразнението си. — Разбира се.

Тайсън се шмугна в залата. Аз застанах отпред, за да го изчакам да се преоблече. Беше ми малко неудобно да го пазя така, но той всеки път ме молеше. Сигурно защото беше твърде окосмен и имаше ужасен белег на гърба, за който все не ми стигаше смелост да го попитам как го е получил.

Така или иначе, опитът ми показваше, че ако другите момчета започнеха да дразнят Тайсън, докато се преоблича, той така се вбесяваше, че започваше да изтръгва вратичките на шкафчетата.

Влязохме в салона. Треньорът Нънли седеше на бюрото си и четеше „Спортс Илюстрейтид“. Нънли беше на около един милион години, с очила, без зъби и с мазна сива коса. Приличаше ми на сбръчканата мумия на оракула в лагера, само дето треньорът се движеше много по-малко и не издишваше зелен дим. Или поне не бях виждал да го прави.

— Може ли аз да бъда капитанът, тренер? — попита веднага Мат Слоун.

— А? — Треньорът вдигна глава от списанието и измърмори: — Хмм… Мда…

Слоун се ухили широко и започна да си избира играчи. Посочи мен за капитан на другия отбор, но аз нямах голям избор, тъй като всички, които тренираха, както и по-харесваните момчета в класа, минаха на негова страна. Както и голямата група посетители.

При мен останаха Тайсън, лудият по компютрите Кори Бейлър, математическият гений Радж Мандали и още пет-шест от жертвите на Слоун и шайката му. По принцип Тайсън ми стигаше — той струваше колкото половин отбор, — но непознатите приятели на Слоун бяха високи и едри почти колкото него, а и бяха шестима.

Мат Слоун извади мрежата с топките и я изсипа в средата на салона.

— Страх ме е — прошепна Тайсън. — Усещаш ли?

— Какво? — премигах объркано аз.