Морето на чудовищата

Слоун не беше кой знае колко едър и силен, но беше адски нахакан. Гледаше като питбул, ходеше с дълга черна коса и носеше скъпи, но скъсани и омърляни дрехи, сякаш искаше да покаже, че не му пука колко богати са майка му и баща му. Един от предните му зъби беше счупен, тъй като веднъж Слоун се беше качил в поршето на баща си и се беше забил в табелата „Внимание! Пресичащи деца!“.

Така или иначе, той се заяждаше с всички, докато накрая не направи грешката да си пробва късмета с моя приятел Тайсън.

Тайсън беше единственият бездомник в нашето училище. С мама предполагахме, че е бил изоставен от родителите си, защото… Как да го обясня? Той просто беше различен. Беше висок един осемдесет и пет и едър като Иети, но лесно се разплакваше и го беше страх от всичко, направо подскачаше от сянката си. Лицето му беше грубо и доста свирепо. Нямах представа какъв цвят бяха очите му, тъй като така и не можех да се насиля да погледна по-нагоре от разкривените му зъби. Гласът му беше плътен като на мъж, но Тайсън говореше странно, като малко дете — може би защото никога преди не беше ходил на училище, преди да се появи в „Мериуедър“. Носеше избелели джинси, мръсни кецове четирийсет и пети номер и скъсана памучна риза. Миришеше на нюйоркска улица, защото живееше в един кашон от хладилник на Седемдесет и втора.

„Мериуедър“ го беше осиновило в резултат на някакъв проект, чиято цел явно беше да повиши самочувствието на останалите деца. За съжаление повечето от тях не понасяха Тайсън. Веднага щом разбраха колко е плашлив, въпреки невероятната си сила и страшния си вид, те повишаваха самочувствието си, като го тормозеха. В общи линии аз бях единственият му приятел, което означаваше, че нямах други приятели, освен него.

Мама се беше оплаквала хиляди пъти на ръководството на училището, че не правят достатъчно за Тайсън, но без никакъв резултат. Социалните работници твърдяха, че Тайсън не съществува. Кълняха се, че били ходили на Седемдесет и втора и не го били намерили, макар че за мен е напълно необяснимо как може да не видиш едно хлапе гигант, живеещо в кашон от хладилник.

Както и да е, Мат Слоун го издебна и го перна отзад по врата. Тайсън се сепна, реагира инстинктивно и го бутна с всичка сила. Слоун отхвръкна няколко метра назад и се спъна във въжетата, с които си играеха по-малките.

— Олигофрен! — извика Слоун. — Защо не си седиш в кашона на улицата?

Тайсън се разплака. Седна на катерушката и от тежестта му напречното желязо се изкриви. Той наведе глава.

— Остави го на мира, Слоун! — обадих се аз.

— Защо се месиш, Джаксън? — изсъска той. — Можеше и да имаш приятели, ако не се движеше само с този идиот!

Стиснах юмруци. Усетих как лицето ми пламна.

— Не е идиот! Тайсън е просто…

Затърсих точната дума, но Слоун не ме слушаше. Тъпите му приятели се заливаха от смях. Като че ли този път около него имаше повече момчета. Обикновено той вървеше с един-двама лакеи до себе си, но сега го заобикаляха поне десетима. Повечето от тях ги виждах за първи път.

— Само почакай да дойде часът по физическо, Джаксън! — извика заплашително Слоун. — Мъртъв си!

След края на часа господин Де Мило, учителят по английски, дойде да огледа бойното поле. Обяви, че чудесно сме разбрали „Повелителят на мухите“. Били сме се справили прекрасно и нямало да станем насилници, когато пораснем. Мат Слоун кимаше ентусиазирано, след това се извърна и ми се ухили така, че му се видя нащърбеният зъб.

Тайсън спря да плаче едва след като му обещах, че ще го черпя със сандвич с фъстъчено масло на обяд.

— Аз олигофрен ли съм? — попита той.

— Не! — Стиснах зъби безпомощно. — Мат Слоун е олигофрен!

Тайсън още подсмърчаше.

— Ти си добър приятел. Ще ми липсваш догодина… ако не ме…

Замълча. Явно все още не знаеше дали догодина щяха да го поканят пак в училището. Зачудих се дали директорът изобщо си беше направил труда да говори с него.

— Не се тревожи, здравеняко — смотолевих аз. — Всичко ще е наред.

Тайсън ме погледна с такава благодарност, че нямаше как да не се почувствам като изпечен лъжец. Как можех да обещая на хлапе като него, че всичко ще бъде наред?

Следващият ни час беше посветен на физикохимичните явления. Госпожа Тесла ни даде за задача да смесваме различни вещества, докато не се получи експлозия. Двамата с Тайсън работихме заедно. Ръцете му бяха доста големи за малките епруветки, които трябваше да използваме. Без да иска, той събори един поднос с различни химикали и от пода веднага се издигна оранжев пушек.

След като госпожа Тесла ни изведе от лабораторията и повика специалисти за почистване на опасни отпадъци, тя заяви, че двамата с Тайсън сме били родени химици. Били сме първите, изпълнили успешно поставената задача за по-малко от трийсет секунди.

Радвах се, че сутринта минава бързо, тъй като така нямах възможност да се задълбавам в проблемите си. Направо ми призляваше при мисълта, че в лагера е станало нещо. На всичкото отгоре, не можех да прогоня спомена от кошмара, който бях сънувал. Мъчеше ме ужасното предчувствие, че Гроувър е в опасност.