Морето на чудовищата

— Тяхната миризма — той посочи новите приятели на Слоун. — Миришат странно.

Посетителите лениво загряваха и ни гледаха преценяващо, сякаш се канеха набързо да ни видят сметката. Не спирах да се чудя откъде се бяха появили. Явно там хранеха децата със сурово месо и ги биеха с камшици.

Слоун наду свирката на треньора и играта започна. Отборът му зае мястото си, Радж Мандали извика нещо на урду, което вероятно означаваше: „Ще напълня гащите!“ и хукна към вратата. Кори Бейлър се опита да пропълзи зад успоредката. Останалите от моя отбор трепереха като трепетлики и се мъчеха да се слеят с пода.

— Тайсън — обадих се аз, — какво ще…

Топката се заби в корема ми. Тупнах по задник на пода. Момчетата от другия отбор избухнаха в смях.

Всичко пред мен плуваше. Все едно ме беше халосала някоя горила и ми беше изкарала въздуха. Не можех да повярвам, че е възможно някой да хвърли топка толкова силно.

— Наведи се! — извика Тайсън.

Претърколих се настрани и край ухото ми със светлинна скорост прелетя нова топка.

Бум!

Тя се стовари в стената до успоредката и Кори Бейлър изпищя.

— Хей! — обадих се възмутено. — Така може да убиете някого!

Момчето, на чието листче на гърдите пишеше Побойникът ми се усмихна злобно. Изведнъж ми се стори доста по-едър. Дори по-висок от Тайсън. Бицепсите му издуваха тениската.

— Точно това е целта, Персей Джаксън! Точно това е целта!

Косата ми настръхна от злобата, с която произнесе името ми. Никой не ме наричаше Персей, освен малцината, които знаеха истината. Приятелите… и враговете ми.

Какво беше казал Тайсън? Че миришат странно?

Чудовища!

Непознатите видимо растяха. Вече не бяха деца, а триметрови великани с огнени очи, остри зъби и космати ръце с татуировки на змии, голи жени и прободени със стрели сърца.

Мат Слоун изтърва топката.

— Леле! Вие не сте от Детройт! Кои…

Останалите момчета от неговия отбор хукнаха с писъци към изхода, но Разбивачът на черепи метна топката, тя профуча край главата на Радж Мандали, който тъкмо беше стигнал до прага, удари вратата и тя се затвори под носа му. Радж и още неколцина я задърпаха с всички сили, но тя не помръдна, все едно беше омагьосана.

— Пуснете ги! — извиках на великаните.

Побойникът изръмжа. На бицепса си имаше татуировка „Побойник + Слаткишчето = ВЛ“.

— Искаш да пуснем нашите вкусни хапки? Няма да стане, сине на бога на моретата! Ние, лестригоните, не сме дошли само за да те убием. А и за да се нахраним!

Вдигна ръка и в средата на салона се появи нова мрежа с топки, само че не гумени, а от бронз, големи колкото гюлета, и с дупки, от които бликаше огън. Вероятно бяха адски горещи, но великаните ги държаха с голи ръце.

— Тренер! — извиках.

Нънли сънливо вдигна глава, но като че ли не забеляза нищо странно. Това беше проблемът с простосмъртните. Вълшебна мъгла скриваше истинския външен вид на чудовищата и боговете и затова смъртните виждаха само това, което можеха да си обяснят. На треньора сигурно му се струваше, че няколко по-едри деца разпердушинват по-малките, както си му е редът. Останалите вероятно виждаха как приятелите на Мат Слоун се готвят да ни замерят с гранати. (Нямаше да е за първи път.) Така или иначе, осъзнавах как никой не си дава сметка, че сред нас има истински кръвожадни човекоядци.

— Хмм… — измърмори треньорът. — Честна игра, момчета, без мръсни номера.

После отново заби нос в списанието.

Трошачът на кости хвърли гюлето си към мен. Отскочих настрани и пламтящата бронзова комета прелетя покрай рамото ми.

— Кори!

Тайсън го издърпа иззад успоредката секунда преди топката да експлодира в нея. Разхвърчаха се димящи парчета.

— Бягайте! — извиках на съотборниците си. — От другата врата!

Те хукнаха към съблекалните, но Побойникът вдигна ръка и вратата се затръшна.

— Никой няма да мръдне оттук, докато не свърши играта — изрева той. — А играта няма да свърши, докато не ви изядем!

Той метна огнена топка. Момчетата се пръснаха като пилци и тя проби огромен кратер в пода на салона.

Посегнах да извадя Въртоп, който винаги ми беше в джоба, и едва тогава осъзнах, че бях по шорти. Нямах джобове. Въртоп беше в джинсите ми в съблекалнята. А вратата на съблекалнята беше затворена. Бях напълно беззащитен.

Нова огнена топка полетя към мен. Тайсън ме бутна настрани, но взривната вълна ме застигна. Озовах се на пода, замаян от пушека, тениската ми тлееше на няколко места. Двама великани се взираха кръвожадно в мен.

— Месо! — изръмжаха те. — Месо от герой за обяд!

Те едновременно се прицелиха в мен.

— Трябва да помогна на Пърси! — извика Тайсън и скочи пред мен. В същия миг великаните хвърлиха топките.

— Тайсън, недей! — опитах се да го спра, но вече беше късно.

Двете топки се стовариха върху него… Не, той ги беше хванал! Тайсън, който беше толкова пипкав, че постоянно трошеше епруветки в лабораторията и чупеше катерушките на двора, беше успял да хване летящите с хиляда километра в час нажежени гюлета. Без да се мае, той веднага ги метна обратно към изненаданите ни врагове и бронзовите топки се стовариха в гърдите им.

— Аааа!