Морето на чудовищата

Накрая двамата с Анабет се отчаяхме и седнахме на козирката, като гледахме как в далечината циклопът се разхожда сред стадото си. Той беше разделил обикновените животни от хищните овце — едното стадо беше от едната страна на пропастта, а другото — от другата. Единственият път през нея беше въженият мост, а дъските бяха поставени на голямо разстояние и овцете нямаше как да преминат през него.

По някое време Полифем отиде при хищното стадо от другата страна. За съжаление овцете не го нападнаха. Не му обърнаха никакво внимание. Той им хвърли парчета месо, което извади от една плетена кошница — това само подсили появилото се след превръщането ми в морско свинче усещане, че трябва да последвам примера на Гроувър и да стана вегетарианец.

— Хитрост — обяви Анабет. — Щом не можем да го надвием със сила, ще използваме хитрост.

— Добре — кимнах. — Какво предлагаш?

— Още не съм го измислила.

— Страхотно!

— Полифем ще трябва да мръдне скалата, за да вкара овцете.

— По залез-слънце — обадих се. — И тогава ще се ожени за Клариса и ще изяде Гроувър. Не знам кое от двете е по-отвратително.

— Може да се промъкна вътре с шапката-невидимка — рече тя.

— А аз?

— Овце… — измърмори замислено Анабет и ме изгледа с онзи лукав поглед, от който винаги ми настръхваше косата. — Нали обичаш овце?

— Не се пускай! — прошепна Анабет, която стоеше невидима някъде вдясно от мен. Лесно й беше на нея. Нали не тя висеше под корема на овцата.

Признавам си, че не беше толкова трудно, колкото си мислех. Пъхал съм се под колата на мама, за да сменя маслото, и това не беше кой знае колко по-различно. Овцата не ми обръщаше внимание. Дори и най-дребните овце на циклопа бяха достатъчно яки, за да издържат тежестта ми, а вълната им беше здрава. Сграбчих руното, обхванах с крака задните бутове на овцата и готово — все едно бях в корема на кенгуру, само дето ми беше трудно да дишам заради вълната в лицето ми.

Ако ви интересува, да знаете, че коремът на овцата не мирише особено приятно. Представете си вълнен пуловер, овъргалян в кал и след това забравен в пералнята поне седмица. Нещо такова.

Слънцето клонеше към залез.

Почти веднага, щом се настаних, циклопът извика:

— Хей! Козички! Агънца!

Стадото послушно пое нагоре по склона.

— Най-сетне! — прошепна Анабет. — Ще бъда наблизо. Не се тревожи!

Наум дадох клетва пред боговете, че ако оцелеем, ще призная Анабет за гений. По-страшното беше, че боговете щяха да ме накарат да я изпълня.

Моето такси-овца се закатери към пещерата. След петдесетина метра ръцете и краката ме заболяха. Стиснах по-здраво вълната и животното изпръхтя. Разбирах го. И на мен нямаше да ми е приятно някой да увисне на косата ми. Но ако не издържах, щях да падна точно пред циклопа.

— Яхнийка! — погали предната овца циклопът. — Айнщайн! Уиджет… О!

Той с такава сила потупа моята овца, че едва не ме събори.

— Я как си се охранила!

Охо! Сега щеше да стане лошо!

Но Полифем само се засмя и тупна овцата по задницата.

— Хайде, дебеланке! Някой ден Полифем ще те схруска за закуска!

И така се озовах в пещерата.

Вътре влезе и последната овца. Ако Анабет се забавеше…

Циклопът вече се канеше да избута канарата на входа, когато отвън се разнесе глас:

— Хей, грознико!

Полифем застина.

— Кой вика?

— Никой! — отвърна Анабет.

Това предизвика очакваната от нея реакция. Лицето на циклопа пламна от гняв.

— Никой! — изрева Полифем. — Не съм те забравил!

— Твърде си глупав, за да помниш — подразни го Анабет. — Особено пък Никой!

Надявах се, че е побързала да се отмести, тъй като циклопът изрева гневно, сграбчи най-близката скала (която всъщност беше вратата на пещерата му) и я хвърли натам, откъдето идваше гласът на Анабет. Разнесе се оглушителен трясък.

За един ужасен момент се възцари тишина. След това Анабет се обади отново:

— Не си се научил да се целиш по-добре!

Полифем изръмжа.

— Ела тук! Ще те убия, Никой!

— Не можеш да убиеш Никой, тъпако — продължи да го дразни тя. — Ела и ме хвани!

Циклопът хукна след нея надолу по хълма.

Историята с „Никой“ ми звучеше адски налудничаво, но Анабет ми беше обяснила, че така Одисей бил измамил Полифем преди векове, след което се опитал да му извади окото с една обгорена греда. Тя смяташе, че циклопът все още ще жадува за мъст и беше права. В бързината да докопа стария си враг, той изобщо не се сети да затвори входа на пещерата. Дори не му направи впечатление, че гласът на Анабет беше женски, докато първият Никой е бил мъж. От друга страна, той беше готов да се ожени за Гроувър, така че явно не беше много наясно с цялата работа с половете.

Молех се Анабет да издържи достатъчно дълго, докато намерех Гроувър и Клариса.

Пуснах се от овцата, потупах я по главата и й се извиних. Претърсих голямата пещера, но там нямаше и следа от Гроувър и Клариса. Запробивах си път през стадото към дъното.