Морето на чудовищата

Макар че бях сънувал това място няколко пъти, пак ми беше трудно да се ориентирам в лабиринта от проходи. Тичах по коридори, обсипани с кости, покрай зали, пълни с овчи кожи и големи статуи на овце — несъмнено произведения на Медуза. Имаше и тениски с овце, големи туби с ланолин, кожени палта, плетени вълнени чорапи и шапки с овнешки рога. Когато намерих помещението със стана, Гроувър се беше свил в ъгъла и се опитваше да пререже въжетата на Клариса.

— Няма смисъл — въздъхна тя. — Това въже е по-здраво от желязо!

— Потърпи още няколко минути!

— Стига, Гроувър! — избухна тя. — Мъчиш се с него от часове!

В този момент ме видяха.

— Пърси? — възкликна Клариса. — Не се ли взриви с кораба?

— И аз се радвам да те видя. Не мърдай, сега ще…

— Пърсииии! — изблея Гроувър и ми се хвърли на врата. — Значи си ме чул! И дойде!

— Да, приятелю — отвърнах. — Нямаше как да не дойда.

— Къде е Анабет?

— Отвън. Нямаме време за разговори. Клариса, не мърдай.

Извадих Въртоп и прерязах въжетата. Тя се изправи сковано и разтри китките си. Изгледа ме мрачно, след това сведе очи към земята и измърмори:

— Благодаря.

— Пак заповядай — отвърнах. — Имаше ли още някой с теб в спасителната лодка?

Клариса премига изненадано.

— Не. Само аз. Всички други на борда на „Бирмингам“… Дори не подозирах, че и вие сте оцелели.

Наведох глава. И последната ми надежда да видя Тайсън жив беше попарена.

— Добре. Да вървим. Трябва да помогнем…

В пещерата отекна страшен тътен, последван от писък. Анабет крещеше с всички сили. Явно бяхме закъснели.

Петнайсета глава Никой взима Руното

Хванах Никой! — изрева доволно Полифем.

Прокраднахме се до входа на пещерата и видяхме как широко ухиленият циклоп е стиснал юмрук във въздуха. Чудовището разтърси ръка, на земята отхвръкна бейзболна шапка и в юмрука се появи Анабет, провесена надолу с главата.

— Ха! — извика циклопът. — Гадно невидимо момиче! Станахте вече две! Но след като ще взема за жена онази, цапнатата в устата, ти оставаш за скарата! Ще те изпека с резенчета манго!

Анабет вяло се съпротивляваше. Виждаше се голяма рана на челото. Очите й бяха изцъклени.

— Ще се опитам да го преборя — прошепнах на Клариса. — Корабът е от другата страна на острова. Вие с Гроувър…

— Няма да стане! — обадиха се двамата в един глас. В бърлогата на циклопа Клариса беше намерила копие с връх от овнешки рог, а Гроувър се беше въоръжил с една бедрена кост от овца — тя очевидно не му беше по сърце, но въпреки това я стискаше здраво като боздуган.

— Ще го нападнем заедно — изръмжа Клариса.

— Точно така — обади се Гроувър и премига смаяно, сякаш не можеше да повярва, че е на едно мнение с нея.

— Добре — въздъхнах аз. — В такъв случай ще го атакуваме във формация „Македония“.

Те кимнаха. Все пак се бяхме обучавали в един и същи лагер. Много добре знаеха какво имам предвид. Те двамата трябваше да се промъкнат отстрани и да нападнат по фланговете, докато аз привличах вниманието му към себе си. Крайният резултат едва ли щеше да е много по-различен — вместо само аз, сега щяхме да загинем всички, — но въпреки това им бях благодарен за помощта.

Вдигнах меча си и извиках:

— Ей, грознико!

Циклопът се извъртя към мен.

— Още един! Ти пък кой си?

— Пусни приятелката ми. Аз ти говорех преди малко.

— Ти ли си Никой?

— Точно така, миризлива бъчва сополи такава! — Не звучеше толкова добре като обидите на Анабет, но не успях да измисля друго. — Аз съм Никой и се гордея с това! Пусни приятелката ми и ела да ти избода окото отново!

— Гррр! — изръмжа той.

Добрата новина: наистина пусна Анабет. Лошата: тя падна на главата си върху скалата и се просна безжизнена като парцалена кукла.

И още една лоша новина: Полифем се спусна към мен — стотици килограми вонящ циклоп, с когото трябваше да се справя само с един малък меч.

— За Пан! — изскочи отдясно Гроувър и хвърли костта, която отскочи от челото на чудовището, без дори да го одраска. Клариса се втурна отляво и забучи копието в земята с върха нагоре, така че великанът да го настъпи. Той изрева от болка, а Клариса се изтъркаля настрани, за да не я стъпче. Циклопът измъкна копието от петата си, все едно беше трън, и продължи към мен.

Пристъпих напред с Въртоп.

Чудовището посегна към мен. Претърколих се настрани, забих острието в бедрото му.

Надявах се това да е достатъчно, за да се изпари пред очите ми, но той беше твърде голям и силен.

— Издърпай Анабет! — заповядах на Гроувър.

Той изтича към нея, като по пътя грабна падналата шапка-невидимка, а двамата с Клариса останахме да задържим вниманието на Полифем.

Не можех да отрека, че Клариса беше смела. Не се спираше нито за миг. Циклопът се опитваше да я сграбчи, да я стъпче, да я ритне, но тя винаги му се изплъзваше. И при всяка нейна атака аз се възползвах от отворилата се пролука и пробождах чудовището в стъпалото, глезена или ръката.

Но нямаше да издържим дълго. Накрая щяхме да се изморим или Полифем щеше да извади късмета и да ни хване. Можеше да ни убие с един удар.