Морето на чудовищата

— Онова на дървото! — извиках. — Златното руно!

— О! Красиво е. Ей сега!

Той се понесе към дъба, като внимателно разблъскваше животните. Ако някой от нас се опиташе да стигне до руното, овцете щяха жив да го изядат, но може би защото Тайсън миришеше като Полифем, те не му попречиха. Само се скупчиха около него и радостно заблеяха, явно очакваха да получат храна от голямата плетена кошница. Той се протегна и откачи руното от клона. Листата на дъба веднага пожълтяха. Тайсън тръгна бавно към мен, но аз извиках:

— Нямаме време! Хвърли го!

Златната овнешка кожа профуча във въздуха като искрящо фрисби. Хванах го и изохках. Беше по-тежко, отколкото предполагах — поне трийсет килограма скъпоценна златна вълна.

Прострях го над Анабет, така че навън остана само лицето й, и наум се помолих на всички богове, чиито имена успях да се сетя, дори и на тези, които не харесвах.

Моля ви! Моля ви!

Кожата й поруменя. Клепачите й трепнаха и се повдигнаха. Раната на челото й започна да се затваря. Тя зърна Гроувър и прошепна:

— Ожени ли се?

Гроувър се усмихна.

— Не. Приятелите ми ме разубедиха.

— Анабет — обадих се, — не мърдай и не говори.

Но въпреки протестите ни, тя се изправи, раната на челото й почти изцяло беше заздравяла. Изглеждаше много по-добре. Всъщност от нея направо струеше енергия като сияйна светлина.

Междувременно обаче овцете започнаха да притесняват Тайсън.

— Долу! — крещеше той, тъй като те се опитваха да се покатерят по него в търсене на храна. Няколко се бяха обърнали към нас и душеха въздуха. — Не, агънца! Насам! Елате тук!

Засега му се подчиняваха, но очевидно бяха гладни и като че ли си даваха сметка, че Тайсън не им е приготвил нищо за хапване. Нямаше да издържат още дълго на изкушението да ни излапат.

— Трябва да вървим — рекох. — Корабът ни е…

„Отмъщението на кралица Ана“ беше много далеч. Най-краткият път беше през пропастта, а току-що бяхме съборили единствения мост. Оставаше ни само една възможност: да минем през овцете.

— Тайсън, можеш ли да отведеш стадото по-далеч?

— Овцете са гладни!

— Знам — отвърнах. — Но те ядат хора! Заведи ги по-далеч от пътеката. Дай ни малко време и после ни настигни на плажа.

Идеята като че ли не му допадна особено, но въпреки това той подсвирна и извика:

— Хайде, агънца! Хората за ядене са насам!

Той се затича по поляната и овцете го последваха.

— За всеки случай се наметни с руното — казах на Анабет. — Можеш ли да се изправиш?

Тя се опита, но лицето й веднага пребледня.

— О! Май още не съм съвсем наред.

Клариса коленичи до нея и опипа гърдите й. Анабет изохка.

— Счупени ребра! — обяви Клариса. — Вече заздравяват, но със сигурност са били счупени.

— Откъде знаеш? — попитах.

Тя ме изгледа кръвожадно.

— Защото съм си чупила моите, дръвнико! Ще трябва да я нося.

И преди да успея да възразя, Клариса подхвана Анабет, все едно беше чувал с брашно, и тръгна към плажа. С Гроувър я последвахме.

Щом стигнахме до водата, аз се свързах мислено с „Отмъщението на кралица Ана“ и му заповядах да вдигне котва и да дойде при нас. След няколко напрегнати минути чакане корабът се подаде зад носа.

— Идвам! — Тайсън тичаше с всичка сила надолу по пътеката, а на петнайсетина метра след него се носеха овцете и блееха недоволно, задето приятелят им циклоп бягаше, без да ги е нахранил.

— Да се надяваме, че няма да ни последват във водата — казах. — Ще трябва да стигнем до кораба с плуване.

— А Анабет? — обади се Клариса.

— Ще се справим. — Вече възвръщах самоувереността си. Бях на своя територия, в морето. — Качим ли се на борда, всичко ще е наред.

И за малко да успеем.

Тъкмо бяхме нагазили в устието на реката, когато се разнесе гръмогласен рев и зад нас се появи Полифем. Циклопът беше изподран и разранен, поличката и светлосиньото му наметало бяха разпокъсани, но връхлиташе след нас, стиснал във всяка ръка по един огромен камък.

Шестнайсета глава Корабът потъва

Как пък не му свършиха камъните — измърморих аз.

— Във водата! — извика Гроувър.

Той и Клариса се бухнаха в прибоя. Анабет беше прегърнала Клариса през врата и се опитваше да гребе с едната ръка, но мокрото руно тежеше и я завличаше към дъното.

Ала вниманието на чудовището не беше насочено към руното.

— Ти, младият циклоп! — изрева гръмовно Полифем. — Предател!

Тайсън застина.

— Не го слушай! — замолих го аз. — Хайде, да вървим!

Дръпнах го за ръката, но все едно се опитвах да поместя планина. Тайсън се обърна и отвърна:

— Не съм предател!

— Служиш на простосмъртните! — извика Полифем. — Хората крадци!

Той хвърли единия камък, но приятелят ми спокойно го отби с ръка.

— Не съм предател! — повтори Тайсън. — И ти не си от моя род.

— Няма да те оставя да се измъкнеш! — Полифем нагази в прибоя, но заради раната на крака веднага стъпи накриво и се пльосна по корем. Едва не избухнах в смях, но той веднага се надигна, плюейки вода и ръмжейки.

— Пърси! — извика Клариса. — Хайде!

Те вече почти бяха стигнали до кораба. Ако успеех да забавя чудовището още малко…

— Върви — рече ми Тайсън. — Аз ще задържа дебелия грозник.