Морето на чудовищата

Озърнах се към него сепнат. И преди се беше случвало да долавям мислите на нереиди и други водни създания, но не ми беше хрумвало, че… И все пак Тайсън също беше син на Посейдон. Беше съвсем естествено, че можехме да общуваме мислено.

— Дъга! — извика Тайсън.

Кимнах, затворих очи, съсредоточих се и двамата заедно отправихме мощен призив:

— Дъга! Нуждаем се от теб!

В мрака под нас се появиха искрици — три коня с риби опашки се носеха към нас като делфини. Дъга и приятелите му ни погледнаха и като че ли се досетиха какво искахме от тях. Втурнаха се сред останките и след миг изскочиха обратно в облак мехурчета — Гроувър, Анабет и Клариса се държаха за шиите им.

Дъга, най-едрият, носеше Клариса. Приближи се към нас и позволи на Тайсън да го хване за гривата. Този, който помагаше на Анабет, дойде при мен.

Изскочихме на повърхността и започнахме да се отдалечаваме от острова на Полифем. Зад нас циклопът продължаваше да крещи победоносно:

— Успях! Най-сетне потопих Никой!

Надявах се никога да не разбереше, че греши.

Не след дълго островът се смали до точица и след това напълно изчезна.

— Успяхме — измърмори едва чуто Анабет. — Най-накрая…

Облегна глава на шията на морското конче и заспа.

Нямах представа колко далеч можеха да ни отнесат морските коне. Дори не знаех накъде са се насочили. Закрепих Анабет, за да не падне, покрих я със Златното руно, заради което бяхме минали през толкова премеждия, и мълчаливо отправих благодарствена молитва към боговете.

Което ме подсети за клетвата ми пред тях.

— Ти си гений! — прошепнах в ухото на Анабет.

След това отпуснах глава на руното и заспах.

Седемнайсета глава Изненада на плажа в Маями

Пърси, събуди се!

Солена вода плисна лицето ми. Анабет ме разтърсваше за рамото.

В далечината слънцето залязваше зад някакъв град. Над брега минаваше широк път, ограден от двете страни с палми, проблясваха червени и сини неонови надписи, пристанището беше пълно с яхти и круизни кораби.

— Според мен сме в Маями — каза Анабет. — Но морските коне се държат странно.

Нашите приятели бяха забавили ход, цвилеха и се въртяха в кръг, душейки водата. Изглежда, нещо не им харесваше. Едното конче кихна. Досещах се какъв беше проблемът.

— Не искат да продължат — рекох. — Нататък има прекалено много хора. И водата е замърсена. Ще трябва сами да доплуваме до брега.

Не бяхме много щастливи от този факт, но въпреки това благодарихме на Дъга и приятелите му, задето ни бяха помогнали да стигнем дотук. Тайсън дори се разплака. Свали дисагите, които беше направил и в които бяха инструментите му и разни други неща, които беше спасил от „Бирмингам“. Прегърна Дъга през шията, даде му едно сочно манго, откъснато от острова на Полифем, и се сбогува.

Белите гриви на водните кончета изчезнаха в морето, а ние заплувахме към брега. Вълните ни помагаха и не след дълго вече бяхме обратно в света на простосмъртните. По крайбрежната алея беше пълно с туристи. Хамали се щураха напред-назад с колички с куфари и багаж. Шофьори на такси си подвикваха на испански и се опитваха да привлекат клиенти. Никой не обърна внимание на внезапно появилите се пет подгизнали хлапета, които изглеждаха така, все едно са се били с чудовища.

Мъглата отново скри единственото око на Тайсън. Гроувър си сложи шапката и кецовете. Дори и руното се беше превърнало в червено-жълто яке с голяма искряща омега на джоба.

Анабет изтича до близката будка за вестници, погледна датата на днешния брой на „Маями Хералд“ и изруга.

— Осемнайсети юни! Минали са десет дни!

— Не може да бъде! — обади се Клариса.

Но грешеше. В света на чудовищата времето минаваше по по-различен начин.

— Елата на Талия сигурно вече е почти мъртва — измърмори жално Гроувър. — Трябва да отнесем руното в лагера още тази вечер!

Клариса седна на бордюра.

— И как ще го направим? — Гласът й трепереше. — Дотам са стотици мили. Нямаме пари. Нито пък кола. Стана точно както каза оракулът. Ти си виновен, Джаксън! Ако не се беше намесил…

— Защо да е виновен Пърси? — избухна Анабет. — Клариса, ти си най-…

— Престанете! — обадих се аз.

Клариса унило увеси глава. Анабет недоволно тропна с крак.

Съвсем бях забравил, че този подвиг трябваше да е на Клариса. За миг видях как изглеждаха нещата в нейните очи. Как щях да се чувствам аз на нейно място, ако изведнъж се появяха неколцина герои и ме изместеха?

Сетих се как Арес й крещеше и я заплашваше в трюма на „Бирмингам“. На него изобщо не му пукаше за лагера, но ако Клариса го изложеше…

— Клариса — попитах, — какво точно ти каза оракулът?

Тя вдигна глава. Мислех, че няма да ми отговори, но вместо това тя се пое дълбоко дъх и изрецитира пророчеството:

На кораба на мъртвите ще вдигнеш платна,
надалече ще плаваш и ще стигнеш целта.
Живота си ще оплачеш, затворена в пещера,
ще се провалиш без приятели и ще се върнеш сама.

— Уха! — измърмори Гроувър.