Морето на чудовищата

— Чакайте малко! — възкликнах аз. — Струва ми се, че го разбирам!

Бръкнах в джоба си, но намерих само една златна драхма.

— Някой има ли пари?

Анабет и Гроувър поклатиха глави. Клариса измъкна от джоба си един мокър долар от времето на Гражданската война.

— Пари ли? — попита нерешително Тайсън. — Онези зелени хартийки?

Обърнах се към него.

— Аха.

— Дето имахме в раниците?

— Да, но раниците ги изгубихме още…

Млъкнах — Тайсън беше извадил от дисагите водонепроницаемия плик с пари, който Хермес беше приготвил в багажа ни.

— Тайсън! — извиках смаяно. — Откъде…

— Мислех, че в плика има храна за Дъга — рече той. — Намерих го в морето. Вътре обаче имаше само хартийки. Съжалявам.

Подаде ми плика. Банкнотите бяха от по пет и по десет долара, но общо възлизаха към триста.

Изтичах на улицата и спрях едно такси, от което преди миг беше слязло семейство туристи.

— Клариса! Ела! Отиваш на летището. Анабет, дай й руното.

Двете бяха като ударени от гръм — стояха и ме гледаха смаяно. Взех якето от Анабет, пъхнах парите в джоба му и го подадох на Клариса.

— Искаш да… — поде объркано тя.

— Това е твоят подвиг — отвърнах. — С парите може да се купи само един билет. Освен това, аз не бива да летя със самолет, защото Зевс ще ме порази с гръм. Точно това е смисълът на предсказанието: приятелите ще ти помогнат да успееш и ще се върнеш сама. Трябва да занесеш руното в лагера.

Направо виждах как мозъчните й клетки пращят от напрежение — чудеше се какъв номер се опитвам да й спретна, но в крайна сметка реши, че съм искрен.

Тя скочи в таксито.

— Разчитайте на мен. Няма да се проваля.

— Дано.

Таксито избълва облак лютив пушек и отпраши. Руното беше поело своя път към лагера.

— Пърси — рече Анабет, — това е толкова…

— Благородно? — обади се Гроувър.

— Не! Истинска лудост е! — поправи го Анабет. — Залагаш живота на всички ни на вероятността Клариса да успее да го занесе още тази вечер?

— Това е нейният подвиг — отвърнах. — Заслужава да й се даде шанс.

— Пърси постъпва мило — рече Тайсън.

— Прекалено мило — изръмжа Анабет, но все пак се надявах, че поне малко я бях впечатлил. Със сигурност обаче я бях изненадал. А това не беше лесна работа.

— Хайде — подканих приятелите си. — Трябва да намерим друг начин да се приберем в лагера.

Обърнах се и се озовах срещу насочен към гърдите ми меч.

— Привет, братовчеде — рече Люк. — Добре дошъл отново в Щатите.

От двете ни страни се появиха братята мечоци. Единият сграбчи Анабет и Гроувър за яките на тениските. Другият се опита да хване Тайсън, но той го събори върху една камара куфари и изръмжа гневно към Люк.

— Пърси — продължи спокойно синът на Хермес, — кажи на твоя циклоп да мирува, иначе Орей ще откъсне главите на приятелите ти.

Орей се ухили и вдигна Анабет и Гроувър във въздуха, те закрещяха и заразмятаха ръце и крака.

— Какво искаш, Люк?

Той се усмихна, белегът на лицето му се раздвижи.

Посочи към края на кея и едва сега забелязах — а то отдавна трябваше да ми е изболо очите, — че най-големият кораб в пристанището беше „Принцеса Андромеда“.

— Как така какво, Пърси — отвърна Люк. — Каня те отново на гости, разбира се.

Братята мечоци ни подкараха към „Принцеса Андромеда“. Качихме се на палубата, където имаше басейн и красиви фонтани, които хвърляха водни стълбове във въздуха. Десетина от подбраните негодници на Люк — змии, лестригони, полубогове в брони — се бяха събрали да гледат гостоприемството му.

— Така, руното… — рече замислено той. — Къде е?

Огледа ни внимателно, побутна ризата ми с върха на меча си, след това бодна джинсите на Гроувър.

— Хей! — извика Гроувър. — Това там е истинска козя козина!

— Извинявай, стари приятелю — усмихна се Люк. — Дай ми руното и ще те пусна да продължиш търсенето си на Пан.

— Беее! — изблея възмутено Гроувър. — „Стари приятелю“, а?

— Да не би да си оглушал? — Гласът на Люк беше заплашително спокоен. — Къде е руното?

— Не е тук — обадих се аз. Вероятно изобщо не трябваше да си отварям устата, но не можех да се сдържа да не му кажа истината в лицето. — Вече е на път към лагера. И този път изгуби, Люк.

Той присви очи.

— Лъжеш! Не би… — Изведнъж лицето му пламна като домат, беше се досетил. — Клариса!

Кимнах.

— Доверил си се… Дал си й…

— Точно така.

— Агрий!

Огромният мечок трепна.

— Ддда?

— Приготви жребеца ми и го доведи тук. Трябва веднага да стигна до летището. Побързай!

— Но, шефе…

— Върви! — извика Люк. — Или ще те хвърля за храна на дракона!

Мечокът преглътна и пое тромаво надолу по стълбите към трюма. Люк напрегнато крачеше край басейна и ругаеше на старогръцки, стискаше толкова здраво меча, че кокалчетата на ръката му бяха побелели.

Останалите от хората му се споглеждаха изплашено. Сигурно за първи път го виждаха толкова разтревожен.

А аз размишлявах напрегнато. Ако успеех да използвам гнева на Люк, ако успеех да го накарам да се разприказва, така че всички да чуят налудничавите му планове…

Огледах се трескаво. От последните лъчи на залязващото слънце в ситните капчици на фонтаните се беше появила дъга. Изведнъж ми хрумна идея.