Мошеникът

Същата вечер Биано заведе Роджър да се почерпят по случай сделката. Териерът седеше на предната седалка на наскоро купения син „Форд Ескорт“, модел 1988, лочеше бира от голяма чаша и дъвчеше панирано пилешко. Облизваше се и сякаш се усмихваше. Биано го имаше почти от една година. Обучаваше го да бъде поставено лице, което да привлича купувачи — да изпълнява команди и да изглежда скъпо, което обикновено беше трудна работа за десетдоларовите псета, но Роджър притежаваше вроден талант. Знаеше как да предизвиква възхищение. Можеше да се перчи. Биано бе усъвършенствал различни измами с участието на куче. Имаше фалшиво удостоверение от Клуба на собственици на кучета, в което пишеше, че Роджър е Баунчатрейнски териер и името му е сър Антъни Аквитански. Освен това кучето беше много общително. Докато набелязаната жертва се усмихваше и го чешеше зад ушите, Роджър предприемаше първия си ход. Още един плюс беше, че при провал, умееше да си държи устата затворена. Териерът никога не би свидетелствал в съда срещу Биано. Роджър наистина показваше признаци, че е мошеник от световна класа, но това беше преди Биано, използвайки картата за самоличност на един мъртвец, да бъде хванат от Джо Рина, че лъже на карти и да бъде пребит от бой със стик за голф.

— Недей да пръскаш слюнки, Роджър — каза Биано и кучето сякаш го разбра и започна да пие по-бавно. — Трябва да си намерим някакво развлечение. Знам, че обещах на Том Дженър да поиграем голф, но той не умее да губи, пък и с това раздвояване на зрението не мога да уцеля и кошче за боклук.

Роджър спря да лочи бира и погледна Биано като обирджия на банка, който усеща, че шофьорът му се паникьосва. Кучето определено изглеждаше разтревожено.

Дълбоко в душата на Биано, покрай оправданието със зрението и глупостите за най-търсените престъпници в Америка, се таеше едно прозрение. Той съзнаваше, че побоят, нанесен му от Джо Рина, го е запознал с един смразяващ и сковаващ страх, какъвто не бе изпитвал дотогава. Парализираше се всеки път, когато си спомнеше за нападението. Обземаше го необяснима паника. Най-обезпокоителната нотка в този душевен оркестър беше струнната секция на наскоро откритата му съвест. Започна да си спомня лицата на жертвите си. Забрави алчността и за пръв път започна да гледа на тях като на хора, които бе измамил и ограбил. Опита да се освободи от това чувство за вина, припомняйки си оправданието на измамника: не можеш да излъжеш един честен човек, но това не помогна. В спокойните мигове след работа, когато лежеше в евтиния си едностаен апартамент в мотела, на две преки от океана, и Роджър хъркаше в леглото му, Биано се чудеше дали да не се откаже от мошеничествата. Напоследък се чувстваше много самотен. Професията му го бе изолирала от всички. Нямаше приятели, само познати. Един измамник не можеше да си позволи да бъде уязвим. Проблемът му беше какво да направи със себе си, ако се откаже от измамите. Беше проницателен, ала не притежаваше други достойни за уважение умения.

Всичко започна, когато беше шестгодишен и работеше за майка си и за баща си. Извършваха измами с покриви. Семейство Бейтс беше един огромен разпокъсан престъпен синдикат. Националният информационен център по престъпността и ФБР предполагаха, че на територията на Съединените щати действат над три хиляди фамилии Бейтс. Биано не можеше да потвърди или да отрече този факт, защото познаваше само стотина от братовчедите си, но в телефонния указател на всеки по-голям град, който бе посетил, имаше членове на семейство му. Баща му каза, че всички се занимават с мошеничества. Измамите бяха фамилният бизнес. Бащините имена на всички започваха с инициала Х и само като погледнеше телефонния указател, Биано можеше да намери роднините си. Повечето Бейтс се занимаваха с измами по магистралите и с покриви. Бяха превърнали тези две шмекерии в изкуство.

Родителите на Биано бяха скитници. Бродеха из страната, живееха в каравана по паркингите и бягаха от закона. Обикаляха улиците с ръждясалата си каравана и търсеха къщи с разместени дървени покривни плочки. После баща му спираше пред дома на бъдещата жертва, изваждаше инструментите и изпращаше прелестния шестгодишен Биано да потропа на вратата.

— Господине — казваше детето с приятното си гласче на хорист, — татко поправя покрива на един ваш съсед.

Това беше лъжа, но Биано посочваше с късата си пухкава ръчичка към караваната на баща си, който оживено правеше нещо. Жертвата се усмихваше и извиваше врат да го види.

— Татко забеляза, че и на вашия покрив има много разместени дървени плочки — продължаваше Биано, като винаги гледаше будалите право в очите, за да внуши коварна искреност. — Имаме повече плочки, отколкото ни трябват, затова, ако искате, татко може да оправи и вашия покрив, при това на много добра цена.

— Не трябва ли да си на училище, младежо? — беше обичайният въпрос, след което малкият Биано се приближаваше до жертвата.

— Сестричката ми е много болна и това лято трябва да изкараме достатъчно пари, за да започне химио… Как беше?