Мошеникът

— Химиотерапия? — услужливо подсказваше набелязаната мишена и Биано кимваше тъжно.

Този факт надвисваше над предложението като ангел на смъртта. Биано винаги успяваше да трогне жертвата.

Баща му, Джейкъб, идваше по обед и внимателно разглеждаше покрива. Отказваше дарения за химиотерапията на несъществуващата си дъщеря, позовавайки се на семейна гордост.

— Не обичаме милостинята, но благодаря и Господ да ви благослови — казваше Джейкъб, често избърсвайки сълзите, бликнали в очите му.

После се качваше на покрива, потъркваше брадичка и се съгласяваше да го оправи за две хиляди долара, което по всички изчисления беше страхотна сделка. По онова време новите покриви вървяха между пет и десет хиляди. В този момент всички мисли на жертвата за болната от рак сестричка на Биано се засенчваха от алчността: Тези тъпи селяни ще оправят покрива ми за по-малко, отколкото струва материалът. Осъзнавайки това, будалата налапваше въдицата.

На следващия ден семейство Бейтс пристигаха рано. Биано изваждаше от караваната инструментите и стълбата и ги занасяше в къщата. Собствениците гледаха от прозорците и се удивляваха на това нещастно трудолюбиво семейство и особено на сладкото усърдно момченце. В девет сутринта Джейкъб вече усилено чукаше на покрива, вдигайки такъв шум, че принуждаваше обитателите да излязат. След като заминеха, Кони, майката на Биано, и той се качваха при баща му. Наместваха дървените плочки и бързо боядисваха покрива с гъсто моторно масло. Когато жертвата се прибереше вкъщи, „новият“ му покрив беше тъмнокафяв и лъскав. Джейкъб Х. Бейтс взимаше парите от благодарния собственик заедно с пожеланията за излекуване на дъщеричката му и семейството изчезваше от града. Първият силен дъжд напълваше дневната с машинно масло, но дотогава те вече бяха в друг щат.

Когато порасна, Биано демонстрира умения за много повече. Научи се да върши измами на едро от чичо си, Джон Бейтс, който се занимаваше с шашми с бойлери, недвижими имоти и зеленчуци. Биано се преобличаше и се правеше на какъвто поиска. Имаше слух и можеше да имитира почти всеки акцент и диалект. Беше майстор по маскировките — ту шампион по голф, ту ненадминат картоиграч — и винаги намираше начин да наклони везните в своя полза.

Но сега, на трийсет и четири, след като се бе издигнал до върха на избраната от него професия и по националната телевизия Джон Уолш го бе нарекъл Крал на измамниците, Биано изглежда бе изпаднал в плен между скалите на необяснимата паника. Това беше невероятно и го потресе, но той наистина беше загубил смелостта си.

— Престани да ме зяпаш — кресна Биано на кафяво-черния териер, който още седеше на предната седалка на форда и го гледаше с кучешко безпокойство. — Като се откажа, поне на тебе няма да ти се налага да ходиш по нужда по команда. Няма и да се опитваш да приличаш на Баунчатрейнски териер от пет хиляди долара.

Роджър изглеждаше разочарован. Погледна през прозореца към осветените в златисто сводове на ресторанта. Подуши бирата, но не прояви интерес. Сетне направи три кръга на седалката, легна и сложи муцуна на лапите си. Не откъсваше поглед от Биано. Наблюдаваше го като угрижен родител.

3. Изкупителната жертва

— Ще изчакам резултата от съдебномедицинската експертиза, но мисля, че тук ще претърпим пълен провал — намусено каза чернокожият детектив от отдел „Убийства“ на двамата униформени полицаи до вратата. — Банята е изтъркана като аптека. Чистачките на сградата използват лизол, но това тук мирише на белина или на нещо подобно. Можем да забравим и за всякакви веществени доказателства. Някой е почистил килимите с прахосмукачка.

Беше вторник сутринта. Детективът се казваше Рон Джонсън. Тъкмо се чудеше как да се оправя с многобройните неразкрити убийства, когато му се обадиха. От техническа гледна точка в този случай ставаше дума за безследно изчезнали, но го зачислиха към убийствата и извикаха неговия екип. Още не можеше да се каже дали престъплението ще бъде класифицирано като тройно убийство, но всички знаеха, че беше точно така. Един свидетел, поел голям риск, и две цивилни ченгета бяха изчезнали от четиринайсетия етаж на Трентън Тауърс. Лаборантите обикаляха цял час, търсейки кръв, мозъчна течност или отпечатъци. Апартаментът беше чист като вътрешната страна на черупка на яйце. Сцената на престъплението беше внимателно почистена.

Във въздуха висяха въпроси без отговор, които изкривяваха логиката като огледало в зала на смеха. Как бяха влезли убийците? Как бяха изнесли трите трупа, без никой да ги види? Защо Манинг и Короло не бяха изстреляли нито един куршум? Никой не искаше да признае, че двете ченгета се бяха провалили и изгубили държавната свидетелка и живота си, но всички го мислеха.