Мошеникът

Виктория Харт пристигна в осем и четирийсет сутринта. Патрулната кола я намери в района на Хил Мил, докато тичаше по тухления тротоар с декоративни газени лампи и железни пейки. Тъкмо пресичаше кръстовището между Джаксън и Мърсър стрийт, когато синьо-бялата кола спря до нея. Двете униформени ченгета й казаха, че когато новата смяна пазачи се появила в осем сутринта, апартаментът и коридорът на четиринайсетия етаж в Трентън Тауърс били безлюдни. Карол Сесник и двамата й нощни пазачи били изчезнали. Виктория стоеше, облечена в шорти и фланелка, и трепереше, без да знае дали това се дължи на студеното време, или на физическата реакция от съкрушителната новина. Тя отиде на местопрестъплението, без да се преоблича, и моментално осъзна, че е направила грешка. Новинарските екипи, които непрекъснато подслушваха полицейските честоти, вече се бяха струпали пред сградата. Виктория изтича по стълбите. Маратонките й скърцаха по бетона. Беше толкова развълнувана, че не можеше да мисли за нищо друго, освен да стигне по-бързо до мястото. Предстоеше й да се види по новините в шест, появявайки се на мястото на убийството, издокарана като инструкторка по фитнес.

Тактическа грешка. По дяволите.

Тя обиколи малкия апартамент, оглеждайки всичко. Мозъкът й вече бе приел най-лошото, но сърцето й още отказваше да се примири с провала. Аз ли съм причината за убийството на Карол, питаше се Виктория, съзнавайки, че със сигурност е изиграла ключовата роля. Тя отговаряше за този случай, надзираваше охраната и бе избрала скривалището. Фактът, че нямаше трупове, беше без значение и напълно обезсмислен от миризмата на белина в банята. Виктория погледна масата в коридора, където лежаха таблоидните вестници и неизядените десерти, които предишната нощ бе оставила на Тони и Боби. Вълнението й нарасна. Усети, че в очите й напират сълзи. Овладей се, строго се смъмри тя. Бе отишла там, за да разбере истината и да потърси справедливост. По-късно можеше да плаче за приятелката си.

Виктория знаеше, че върху вестниците и десертите ще има нейни отпечатъци, затова обеща на дактилографите да им занесе копия от тях, когато отиде на работа. Озова се в безупречно измитата баня. Жълто-кафявата рокля лежеше на плочките на пода, до ваната. Махаше й като детска кукла, която знае отговорите, защото Карол явно я бе подгъвала, когато се бе случило нещастието.

В девет и трийсет, докато Виктория още бродеше безцелно из стаите, разменяйки си напрегнати погледи със смълчаните детективи, се обади шефът й, Гил Грийн. В замаяната й глава се въртяха думите: Съжалявам, Карол, съжалявам, докато фразата изгуби значението си и се превърна в заклинание, успокояващо съвестта и опънатите й нерви.

Всички се бяха събрали в богато украсената зала на съдията Мъри Голдстоун в огромния съд в колониален стил на Стейт стрийт. Сградата се намираше във викторианската част на града, сгушена между жилищните блокове на квартала, осеян с кленове.

Виктория едва успя да изтича до апартамента и да си сложи един от деловите си тъмносини костюми и обувки с ниски токове. Знаеше, че обвинението й е разбито на пух и прах. Голдстоун се бе съгласил на спешно заседание по молба на защитата. Както обикновено, Джералд Коен бе обграден от поклонниците си от юридическия факултет в Йейл. Следваха го по петите като фенове на рок звезда. Всички бяха юристи, завършили някой от колежите от веригата „Айви Лийг“ и носеха гръмката титла съветници. Бяха се скупчили в единия ъгъл на помещението като самонадеяни лекоатлети. Виктория седеше от другата страна с младия Дейвид Франкфуртър. Двата противникови отбора чакаха съдийския сигнал.

Мъри Голдстоун влезе от страничната врата, следван от Бет Лийдс, стенографката, и се настани зад бюрото. Беше облечен в поло и жълто-кафяв панталон. Изглеждаше отпочинал. Кичур бели коси увенчаваше плешивата му глава — досущ древногръцки атлет с лавров венец. Бет седна на стола в единия край на залата. Стенографската машина беше пред нея.

— Къде е клиентът ви? — попита съдията, поглеждайки Джералд Коен.

— Ще дойде, Ваше Благородие. Цяла нощ преглеждахме предварителните инструкции. Наехме стая в „Хилтън“. Аз излязох в шест сутринта. Джо още е там. Каза, че ще се изкъпе и ще се опита да дойде тук в единайсет. Може би трябва да почакаме още десетина минути…

— Бил си с него цяла нощ? — попита Виктория. Гласът й трепереше. Едва сдържаше гнева си.

— Точно така, Виктория. Цяла нощ. Всички ние бяхме там.

Коен посочи подгряващата група от „Айви Лийг“. Всички кимнаха тържествено.

— Тогава ти си алибито на онзи убиец?

— Разбирам, че си разстроена, Виктория — бавно каза Джери, — но ще ти бъда много благодарен, ако не правиш намеци. Аз съм служител в този съд и не извършвам престъпления в опит да спечеля делото. Снощи бях с Джоузеф Рина в хотел „Хилтън“, стая 687. Има достатъчно свидетели, които могат да потвърдят този факт.

— А брат му? Томи? И за него ли имаш алиби?

— Томи Рина не е мой клиент. Не знам нищо за Томи. Ако имаш проблем, обсъди го с него.