Мошеникът

— Онова, което стана на Бахамските острови — бавно каза тя, — побоят… беше отчасти по моя вина. Не се справих добре… но Томи не е наред. Не може да се владее. Откача. И когато изпадне в това състояние, губи контрол. Много е страшно. Не бях виждала такова нещо. Внимавай с него.

Биано вече знаеше. Бе видял изражението в очите на Томи, когато напъха пистолета в устата му.

— Ще внимавам — обеща той, наведе се и нежно я целуна. — Ти беше страхотна. Направи така, че Томи да се хване на въдицата. Той вече е в играта.

— Съжалявам за нас двамата, Биано. Мислех, че ще излезе нещо. Говоря сериозно. Но аз не мога да обичам. Само мога да свалям мъжете.

Тя се усмихна. Липсата на предните два зъба го сломи. Дакота беше толкова красива. Последствията от побоя никога нямаше да изчезнат напълно.

— Господ ме е надарил с хубост — продължи тя, — но е забравил нещо много важно. Нямам желание да свивам гнездо… да споделям с някого една мечта. Но искам да знаеш, че с теб наистина се опитах да го направя. Исках да бъдеш ти и когато нищо не излезе, реших, че няма да има друг.

Той я погледна и тя кимна.

— И още нещо, Биано… онази прокурорка, Вики… Бива си я. Тя ме спаси. Примами онзи изнасилвач, който ме пазеше, и го удари с нещо метално. Лекарите казаха, че един час по-късно щеше да е фатално. Ако не беше тя, щях да съм мъртва.

Биано не каза нищо.

— Ти се нуждаеш от някой като нея… пък и тя, изглежда, иска да създаде семейство.

— Сватосваш ли ме? — усмихна се той.

— Не се смей, приятелю. Любовните измами са моята специалност. Противоположностите се привличат. Ето защо ти и аз никога нямаше да бъдем щастливи. Непрекъснато щяхме да се вглеждаме един в друг и нямаше да харесваме онова, което виждаме. И двамата сме болни от една и съща болест. — Дакота затвори очи. — Трябва да спя. Чувствам се адски гадно. Бъди добър, миличък.

Биано стисна ръката й и излезе.

Оставиха Дъфи на яхтата и тъй като беше гладен, Биано заведе Виктория на късен обяд. Намериха малко, но романтично ресторантче на брега на едно изкуствено езеро. Седнаха на маса на дървения пристан и си поръчаха яйца по бенедиктински, коктейли и шампанско. Биано се чувстваше странно — неловко, като ученик на първа среща. Дакота бе отворила очите му за нещо, което вече изпитваше. Допреди няколко дни той гледаше на Виктория Харт като на необходимо зло, човек, с когото се налагаше да се примири, за да получи информацията, нужна му за измамата. Но тя се бе превърнала в нещо по-важно. Той се удиви на енергията и организираността й. В крайна сметка, това би трябвало да се предполага. Онова, за което не беше подготвен, бе смелостта й.

Двамата пиеха шампанско и се гледаха. Слънцето започваше пътя си надолу по следобедното небе, озарявайки в искрящо златисто малкото изкуствено езеро.

— Благодаря ти, че ни помагаш — каза той.

— Не е необходимо да ми благодариш. Тук съм заради Карол… Също като теб.

— Дакота има много хубаво мнение за теб.

— А ти?

— Не съм сигурен. Все още се опитвам да измисля какъв искам да стана, когато порасна.

— Може би измамник?

— Това ще бъде последната ми шашма… ако, разбира се, оцелея. Мисля, че искам нещо повече за себе си.

Тя го погледна и кимна.

— Аз също.

Биано не беше сигурен дали Виктория говори за себе си или за него, но и в двата случая забележката й беше обещаваща.

Заловиха се с храната и тя му разказа за родителите и за живота си в Кънектикът. Сподели, че никога не е изпитвала такава тръпка като през последните няколко дни. Биано я научил на неща, които никога не би разбрала по друг начин.

Той й разказа за живота си по пътищата, призна за измъчващата го самота.

Виктория го слушаше и се опитваше да си представи детството му, но не можеше, защото то беше много различно от нейното. Но самотата му докосна струна в душата й. Това потискаше и нея и я угнетяваше.

Излязоха от ресторанта в четири и докато караха към яхтклуба, Биано видя малък пристан за лодки под наем и неочаквано спря.

Избраха яхта с тапицирани канапета. На кърмата със сини букви пишеше: „ТЪРСАЧ НА СЪКРОВИЩЕ“.

Биано купи бутилка евтино вино от малкия пазар и двамата се качиха на борда, без да знаят къде отиват, нито какво точно става.

Той насочи яхтата надолу по притока на реката, а Виктория отвори виното и напълни две картонени чаши. Електрическият мотор тихо бръмчеше, а водата леко се плискаше от двете страни на яхтата.

По-късно, след като изпиха по-голямата част от виното, двамата се озоваха в обятията си.

— Наистина ли искаме да го направим? — попита тя.

— Аз искам… Но зависи от теб.

И тогава Виктория го целуна. Неизвестно защо целувката я накара да се отпусне. Биано не беше всичко, за което бе мечтала, но в момента бе по-важен за нея от всеки друг мъж в живота й. Не беше сигурна дали може да обясни защо, но знаеше, че чувствата бяха надделели над организирания й и предпазлив ум.