Мошеникът

Биано кимна. Вече съжаляваше за решението си. Този клон на семейството се женеше помежду си в продължение на петдесет години. Повечето бяха тъпи като пънове и отчаяно безразсъдни. Това беше опасна комбинация. Не ги помнеше такива, но когато ги видя за пръв път, Биано беше едва десетгодишен и вероятно не бе обърнал внимание. Само си спомняше, че родителите му приготвиха караваната и тръгнаха много по-рано, отколкото бяха предвидили. Мъжете в хотелската стая бяха няколко клона по-надолу на дървото на човешката еволюция. Очите им показваха огромна интелектуална бездна. Но Биано нямаше избор. Томи пътуваше към Сан Франциско. Предстоеше им да осъществят последния етап от измамата. На другия ден щяха да вкарат Томи в „Фентрис Каунти Газ и Петрол“ и да се опитат да измъкнат от него петте милиона на Джо. Биано се надяваше, че тази сбирщина от недодялани тъпанари ще се появи и ще го спаси навреме.

Той пое към мотела, където го чакаше Виктория. От време на време изпитваше някакво безпокойство, сякаш имаше чувството, че го следят, но когато погледнеше в огледалото, не виждаше никого.

Върна се в седем, но Виктория не беше там. Багажът й бе разопакован до половината. Обзе го необяснима паника.

В осем часа още я нямаше.

Биано се обади на Джон, но и той не знаеше нищо.

В осем и трийсет Виктория отвори вратата.

— Исусе — ядосан и същевременно успокоен каза той. — Не прави повече така. Къде беше?

— Срещнах една бивша съученичка. Изпихме по едно питие и загубих представа за времето — излъга тя.

После се приближи до прозореца, за да дръпне пердетата, и погледна към улицата. Не видя микробуса на ФБР, но знаеше, че са там и чакат. Чувстваше се толкова виновна, че не смееше да погледне Биано.

— Утре ще извършим ужилването — каза той.

Седма част Ужилването

„Caveat emptor. Купувачът да внимава.“

Латинска поговорка

30. Викът на одобрението

Томи се връщаше в Сан Франциско с частния самолет и гледаше двата жълто-кафяви куфара, които бе взел от Насо. Те бяха на пода пред него и съдържаха пет милиона долара в брой. Никога не беше правил такова нещо без разрешението на брат си, но въпреки това се усмихваше. Изгаряше от нетърпение да каже на Джо какво е сторил и как го е постигнал. Представяше си този миг, откакто излетяха. Щеше да се обади на Джо и да го накара да дойде в апартамента му в Атлантик Сити. Джо вероятно щеше да се противи, но Томи нямаше да го моли. Само щеше да се изсмее и да подхвърли нещо като: „Ела, ела, мисля, че ще заслужава изгубеното време“. Щеше да му покаже доклада на геолога от Тексас, където пишеше, че мострата е с чистота деветдесет процента, и да вметне няколко специфични термина от онези, които бе научил, за да покаже на брат си, че не е тъп уличен бияч без мозък и с двайсетсантиметров прът между краката. Дадеше ли този огромен принос за семейството, брат му несъмнено щеше да признае, че Томи е донесъл вкъщи цяло състояние.

Той облегна глава назад и затвори очи. Не беше толкова трудно да си умен. Допусна Джо да го убеди, че винаги оплесква нещата. Но сега щеше да му докаже, че греши. Всеки можеше да бъде умен. Сключването на сделки беше като убиването. Само трябваше да внимаваш, да си осигуриш добри съучастници и да се отървеш от пластмасовите чаши. Томи бе решил, че двамата учени от Фресно ще бъдат пластмасови чаши.

Телефонът в кабината на „Чалънджър“ иззвъня и пилотът Скот Монтгомъри незабавно отговори. Разговорите се осъществяваха чрез новия геостационарен сателит „Сатком 9“ и струваха двайсет долара на минута, затова единственият човек, който използваше телефона, беше Джо Рина.

— Да, господине — каза Скот.

Даниел Рубин, помощник-пилотът, го погледна.

— На борда ли е Томи? — попита Джо.

Намираше се в къщата си в Ню Джърси и гледаше през прозорците към плиткото изкуствено езеро, което бе започнало да замръзва от необичайно ниските температури на твърде ранната зима.

— Да, господине. Летим за Сан Франциско.

— Не искам да му казваш, че си говорил с мен. Кога ще пристигнете?

— След два часа, около десет вечерта. Ще се приземим на летището на „Пасифик Авиейшън Флайт Сървис“ — отговори Скот и се запита какво става.

Томи и Джо никога не действаха зад гърбовете си. Доверието между тях беше пословично.

— Добре — каза Джо. — Ако има промяна или Томи те накара да кацнеш другаде, искам да ми се обадиш. И те предупреждавам да не му казваш нищо, инак ще бъда безмилостен към теб. Ясно ли е?

— Да, господине — каза Скот и затвори.

Джо кипеше от гняв. Минаваше осем и той се вторачи в последните проблясъци на здрача, трепкащи по сивите води на езерото. Не можеше да повярва, че Томи му е изменил.