Мошеникът

— Но много добре познавам човешката душа и знам правилата на играта. Ето защо се питам: „Защо става така? Защо Виктория прави такива глупашки номера?“. И знаеш ли какъв е отговорът? Тук се мъти нещо друго. Има част от ребуса, която не виждам. Ти си твърде умна за сценариите, които току-що изброих. Ако ми се довериш, може да ти помогна. Вероятно ще сключим сделка и ще намалим обвиненията срещу теб и Бейтс.

Виктория се вторачи в него.

— Каква сделка?

— Признай всичко и сетне ще измислим нещо.

— Задържай, като пускаш, а? — усмихна се тя. — Не и с теб, Гил. Това става само когато играта се дирижира от измамници.

— Не разбирам за какво говориш.

— Сигурна съм, че не разбираш — каза тя, после се умълча. — Не мисля, че ще можем да се споразумеем, Гил. Обвини ме в каквото искаш, сетне ще видим какво ще стане.

Той дълго седя на стола, съзерцавайки ръба на панталона си, сякаш там се криеше отговорът.

— Това не е съвсем неочаквано, но жалко все пак. — Обърна се и натисна звънеца до вратата. След минута в стаята влезе Грейди Хънт, облечен в кевларен екип. — Арестувайте Бейтс. Използвай СРС. Ако се опита да избяга, не му четете правата и го обезвредете.

— С удоволствие — рече Грейди и излезе.

— Нима ще го убиеш хладнокръвно? — попита Виктория.

— Знаеш какви са онези от СРС — тихо отговори Гил.

Тя знаеше всичко за Специалните разузнавателни сили. Те бяха прословути. Раздаваха правосъдие на улицата. Намираха набелязания престъпник и вместо да го арестуват, го следяха и изчакваха да извърши някакво престъпление, после хладнокръвно го застрелваха. Това бяха узаконени екзекуции. Ако Биано се опиташе да избяга, както сигурно щеше да направи, СРС щяха да го убият, без да задават въпроси.

Виктория се опита да продължи с блъфа си, но непрекъснато си представяше как Биано лежи в локва кръв и умира самотен. Гил я наблюдаваше през цялото време и педантично махаше невидими прашинки от сивия си костюм. Времето минаваше. Накрая Виктория не издържа.

— Добре. Отмени заповедта. Ще сключим сделка.

Той протегна ръка и натисна звънеца. Друго униформено ченге подаде глава през вратата.

— Кажи на агент Хънт, че заповедта се отменя. Нещата може да се развият в различна насока.

Виктория постигна възможно най-доброто споразумение. Сделката включваше обещанието на Гил тя да бъде адвокат на Биано, след като го арестуват. Гил настоя да провери показанията й с детектора на лъжата. Заведоха я в другата стая и я свързаха с полиграфа.

През следващия час тя му разказа цялата история и му обясни етапите на измамата. Гил Грей и двама агенти от ФБР слушаха внимателно, а детекторът проверяваше достоверността на разказа й. Накрая се почувства уморена и омърсена. Догади й се. Беше издала всичко с единственото извинение, че не можеше да се примири с мисълта да убият Биано.

— Това ми харесва — отбеляза Гил.

— Моля?

— Харесва ми. Ако номерът мине, Томи ще ни предаде Джо. А пипнем ли Джо, ще спечеля аз.

Двамата агенти не разбраха. Само Виктория знаеше, че Гил има предвид шанса си да стане заместник-губернатор на Ню Джърси.

— Ще продължим с играта, така ли?

— Да. Само че сега сме партньори. Ти ще ни държиш в течение. Щом играта свърши, ще пипнем всички.

Тя го погледна, без да знае какво да направи. Накрая възмутена поклати глава.

— Ти не преставаш да ме учудваш, Гил. Падаш все по-ниско и по-ниско.

— Поне не спя с престъпници — сряза я той.

Сетне й даде вибриращ пейджър, свързан със сателит и й каза да се обажда на всеки дванайсет часа, инак ще я търсят през същия интервал. Предупреди я, че ако не им сътрудничи, ще арестуват всички и сделката ще бъде анулирана.

Сетне я откара до мотела с правителствената кола. Когато стигнаха на една пряка оттам, той я пусна да слезе. Но преди Виктория да тръгне, Гил я спря.

— И, естествено, нали разбираш, че както и да свърши цялата история, ще се погрижа да отнемат адвокатските ти права.

— Ще се видим на делото — отговори тя и изчезна в мрака.

29. Роднините

Биано бе оставил Виктория в три и половина следобед. Отиде с жълтия форд да вземе Джон и двамата се отправиха към странноприемница „Червения глиган“, която се намираше на две преки от Маркет стрийт, надолу до пристанището. Биано ги чу, още преди да спрат на асфалтирания паркинг. Странноприемницата беше двуетажна бяла постройка в испански стил, със сводове и покрив от червени керемиди. Отпред бяха паркирани десет камиона с широки гуми, всичките с регистрационни номера от Арканзас. Неизвестно защо на всяка антена имаше червено перо. Камионите бяха безупречно чисти и хромираните им повърхности блестяха. От отворената врата на стая 15 се лееха смях и подвиквания.

— По дяволите — каза Биано. — Ще ги арестуват за нарушаване на обществения ред, преди да сме ги включили в играта.

— Вчера идвах два пъти и разговарях с управителя. Дадох му още петстотин долара, за да не вика ченгетата — отговори Джон.

— Кой е сега водачът на тези планинци?

Двамата слязоха от колата и тръгнаха към стаята, пред която на скърцащ метален стол се люлееше огромен сто и петдесет килограмов албинос, облечен в работен комбинезон.