Московска афера

До тротоара ги чакаше мерцедес. Очевидно бяха решили предварително кой къде ще седне, защото се качиха в колата със завидна бързина: Елена — на задната седалка, приклещена между двамата телохранители; Аркадий Медведев — на пътническата седалка отпред, с притиснат до ухото мобилен телефон. Автомобилът се плъзна бавно по улица „Серафимович“ и се изгуби в мрака. Габриел преброи до пет и даде газ. Заедно напред.

62. Москва

Те се отправиха с буботене на юг, към покрайнините на града, по булевард, който носеше името на Ленин и бе обграден от паметници на неговото безумие. Жилищни сгради — безкрайни жилищни сгради. Най-големите жилищни сгради, които Габриел някога бе виждал. Сякаш лидерите на Комунистическата партия — в безграничната си мъдрост — бяха решили да съберат цялото население на най-голямата страна в света и да го настанят тук, по протежение на дългия едва няколко километра Ленински проспект.

В този час на денонощието булевардът сякаш беше съставен от два различни пътя: единият бе задръстен с москвичи, чиито собственици се връщаха от прекарания в дачите уикенд, а другият бе пълен с гигантски камиони, които излизаха с тътен от столицата, за да поемат към далечните кътчета на империята. Камионите бяха едновременно съюзници и врагове на Габриел. Ту му осигуряваха преграда, зад която да се скрие, ту му закриваха гледката. Шмуел Пелед се бе оказал прав за волгата — вървеше съвсем сносно за двайсетгодишен съветски боклук, но изобщо не можеше да се сравнява с най-хубавия автомобил на Бавария. Тя успя да вдигне около сто и трийсет километра в час, но започна да протестира и да се отклонява наляво. Малките й чистачки бяха безпомощни срещу силния дъжд и пръските от локвите, а размразителят бе малко по-ефикасен от топъл дъх, издишан срещу стъкло. За да вижда, Алон се принуди да свали и двете предни стъкла и сега всеки преминаващ камион запращаше водни струи в лицето му.

Дъждът намаля и няколко слаби слънчеви лъча се показаха през пролука в облаците близо до хоризонта. Габриел не сваляше крак от педала на газта и не изпускаше от очи стоповете на мерцедеса. Мислите му обаче бяха съсредоточени върху сцената, на която беше станал свидетел пред „Дом на набережной“. Как го е постигнал? Как Аркадий я бе убедил да се качи в колата без борба? Със заплаха или обещание? С истина, лъжа или някаква комбинация от двете? И защо пътуваха в момента по Ленински проспект към необятната руска провинция? Габриел разсъждаваше върху последния въпрос, когато усети първия удар по задната броня на волгата — беше го блъснала една кола с угасени фарове, много по-голяма и бърза от неговата. Той натисна с всички сили педала на газта, но волгата бе достигнала предела на възможностите си. Колата зад него го блъсна още веднъж, почти като предупреждение, отстъпи и отново се устреми напред.

Това, което последва, беше класическата маневра, позната на всеки добър пътен полицай. Агресорът влиза в контакт с жертвата, като допира дясната част на предната броня до лявата част на задната броня на другата кола. Тогава агресорът увеличава рязко скоростта, а жертвата се завърта като пумпал и губи контрол. Резултатът от подобна тактика е особено впечатляващ, когато има значителна разлика в теглото и мощността на двата автомобила — например, когато единият от тях е „Мерцедес-Бенц“ S-класа, а другият е раздрънкана стара „Волга“, която се движи с максимална скорост. Габриел така и не разбра колко пъти се завъртя колата му. Знаеше само, че когато всичко приключи, тя лежеше на една страна в някакво кално поле в покрайнините на борова гора, а от носа му шуртеше кръв.

Двама от най-добрите хора на Аркадий Медведев нагазиха в калта, за да го измъкнат от волгата, като мотивите им определено не бяха алтруистични. Единият беше гигант с бръсната глава и дясна ръка като ковашки чук. Този чук се стовари веднъж върху Алон, повече не беше необходимо. Той падна назад в калта и за миг видя боровете, обърнати с короните надолу. После дърветата се устремиха към облаците като ракетни снаряди. А Габриел изгуби съзнание.

* * *

По същото време самолетът от полет 1612 на „Ел Ал“ се издигна бързо над предградията на Москва и се отправи на юг. Узи Навот седеше до илюминатора на последната седалка в първа класа, като стискаше чаша уиски и изучаваше огромния килим от примигващи жълти светлини под него. За момент видя всичко съвсем ясно: кръговите булеварди около Кремъл, змиевидните извивки на реката, проспектите, разположени радиално като спици на колело, които водеха към безкрайната шир на руската провинция. После самолетът се вряза в облаците и светлините на Москва изчезнаха. Навот спусна щората на илюминатора си и поднесе уискито към устните си. Трябваше да му счупя ръката — помисли си той. — Трябваше да счупя ръката на кучия му син.

* * *