Московска афера

След полунощ от Приморските Алпи връхлетя буря и обсади крепостта на Иван Харков в залива Кавалер. Лошото време не успя да събуди Елена Харкова. Последните две безсънни нощи я бяха принудили да вземе два пъти по-голяма доза успокоително от нормалното. Сега тя се събуди неохотно и бавно, като водолаз, който изплува на повърхността от голяма дълбочина. Полежа известно време неподвижно със затворени очи и пулсираща от болка глава, неспособна да заспи отново. Накрая опипа слепешком другата половина на леглото и ръката й погали топлото, меко тяло на момиче. За момент се уплаши, че Иван е бил достатъчно безочлив да вкара Екатерина в леглото им. После отвори очи и видя, че това е Анна. Детето беше с очилата за четене на баща си и драскаше със златната му писалка върху задната страна на някакви бизнес документи. Елена се усмихна въпреки главоболието, което я мъчеше.

— Кажи на Мария да ми донесе cafe au lait44. Голямо cafe au lait.

— В момента съм много заета. Работя, също като татко.

— Поръчай ми кафе, Анна, или ще те набия здравата.

— Но ти никога не ме биеш, мамо.

— Никога не е късно да започна.

Момичето продължи упорито да драска.

— Моля те, Анна, умолявам те. Мама не се чувства добре.

Момичето въздъхна тежко, после, имитирайки баща си до съвършенство, захвърли документите и писалката върху нощното шкафче в изблик на престорен гняв и отметна одеялото. Докато слизаше от леглото, Елена я сграбчи внезапно и я притисна силно към себе си.

— Мислех, че искаш кафе.

— Искам. Но първо искам да те гушна.

— Какво има, мамо? Изглеждаш тъжна.

— Просто те обичам прекалено много.

— И това те прави тъжна?

— Понякога. — Елена я целуна по бузата. — Хайде, върви. И не се връщай без кафе.

Тя затвори отново очи и се заслуша в шума от отдалечаващите се стъпки на дъщеря си. Повей на хладен въздух раздвижи завесите и по стените на спалнята й затанцуваха сенки. Както всички останали стаи в къщата, и тази беше твърде голяма, за да бъде уютна, и сега, останала сама в просторното като пещера помещение, Елена се почувства като в затвор. Тя придърпа завивките чак до брадичката си, за да се почувства по-уютно, и се замисли за Ленинград отпреди разпадането на Съветския съюз. Като дъщеря на високопоставен функционер на Комунистическата партия, тя бе водила живота на привилегированите съветски граждани: специални стоки, изобилие от храна и дрехи, пътувания в чужбина — в други страни — членки на Варшавския договор. Въпреки това, нищо от очарователните й детски години не я беше подготвило за разточителния й живот с Иван. Домове като този не съществуват, бяха й втълпявали в детството — не само съветската система, но и ортодоксалният й баща, който продължи да вярва в комунизма дори когато стана ясно, че царят е гол45. Сега Елена си даде сметка, че са я лъгали през целия й живот — първо баща й, а после и съпругът й. Иван обичаше да се преструва, че този импозантен палат край морето се дължи на капиталистическата му находчивост и упорит труд. В действителност го бе придобил чрез корупция и връзки със старата система. Палатът плуваше в кръв. Понякога Елена виждаше тази кръв в сънищата си. Тя се стичаше като река по безкрайните мраморни коридори и се изливаше на водопади по великолепните стълбища. Кръвта, пролята от хората, които Иван беше въоръжил. Кръвта на децата, принудени да се сражават в неговите войни.

Анна се появи отново, като крепеше несигурно поднос със закуска върху ръцете си. Тя го остави на леглото до майка си и започна да изброява с огромно удоволствие съдържанието му: каничка cafe au lait, две препечени филийки франзела, масло, прясно сладко от ягоди, последните броеве на „Файненшъл Таймс“ и „Хералд Трибюн“. После целуна майка си по бузата и се оттегли. Елена изпи половината от кафето с надеждата, че кофеинът ще премахне главоболието й, после изяде едната препечена филийка. По някаква причина бе необичайно гладна. Когато погледна будилника върху нощното шкафче, разбра защо. Беше почти обяд.

Тя допи бавно останалото кафе и главоболието й постепенно отшумя. С изчезването му мислите й внезапно се проясниха. Елена се замисли за жената, която познаваше под името Сара Кроуфорд. И за Михаил. И за човека, който бе нарисувал такава прекрасна имитация на „Две деца на плажа“ от Мери Касат. Не знаеше със сигурност кои са те, но знаеше, че няма друг избор, освен да се присъедини към тях. Заради невинните, които можеха да загинат, каза си тя. Заради Русия. Заради себе си.

Заради децата…