Московска афера

Нов порив на вятъра раздвижи дългите завеси. Този път с него долетя гласът на мъжа й. Елена наметна копринен халат и излезе на терасата, от която се виждаше плувният басейн и морето. Иван наблюдаваше почистването и отстраняването на щетите от бурята, като крещеше заповеди на служителите по поддръжката, сякаш беше надзирател, а те — каторжници. Елена влезе обратно в спалнята, преди да я забележи, и побърза да се вмъкне в голямата слънчева стая, която съпругът й използваше като кабинет. По неписаните закони на брака им тази стая беше забранена зона и за Елена, и за децата. Той вече я бе посещавал тази сутрин; беше очевидно по миризмата на одеколон, която се носеше във въздуха, и по сутрешните заглавия на новините от Москва, които се сменяха на екрана на компютъра. Два еднакви мобилни телефона лежаха върху кожения бележник на бюрото. Елена наруши всички брачни правила, писани и неписани, като взе един от телефоните и натисна бутона, за да прегледа списъка с последните десет набрани номера. Единият от номерата се повтаряше три пъти: 3064006. Тя избра номера. След десет секунди се чу женски глас, който каза на френски:

— Добро утро. Хотел „Карлтън“. С кого бихте искали да ви свържа?

— С Екатерина Мазурова.

— Един момент.

Още две позвънявания и се чу друг женски глас — по-младежки от първия, който каза на руски, вместо на френски:

— Иван, скъпи, ти ли си? Мислех, че никога няма да ми се обадиш. Може ли да те придружа по време на пътуването, или Елена ще бъде с теб? Иван… Какво има?… Отговори ми, Иван…

Елена прекъсна спокойно връзката. В същия миг зад гърба й се разнесе друг глас — мъжки, напрегнат от стаен гняв, който попита на руски:

— Какво правиш тук?

Тя се обърна с телефона в ръка и видя, че на вратата стои съпругът й.

— Казах на майка ми, че ще й позвъня тази сутрин.

Той отиде до нея и взе телефона от ръката й, после бръкна в джоба на панталоните си и й подаде друг.

— Използвай този — нареди й Иван без повече обяснения.

— Какво значение има кой телефон ще използвам?

Мъжът й пренебрегна въпроса и огледа повърхността на бюрото, за да види дали е пипала нещо друго.

— Спа до късно — каза Иван, сякаш изтъкваше нещо, което бе пропуснала. — Не знам как не се събуди при всичките тези гръмотевици и светкавици.

— Не се чувствах добре.

— Тази сутрин изглеждаш добре.

— Чувствам се малко по-добре, благодаря.

— Няма ли да й се обадиш?

— На кого?

— На майка ти.

Иван беше ветеран в подобни игри и прекалено бърз за нея. Елена внезапно изпита необходимост от повече време и пространство. Тя се шмугна покрай него и се запъти към спалнята с телефона.

— Какво правиш?

Елена му показа телефона.

— Ще говоря с майка си.

— Добре, но вече трябваше да си облечена. Всички ще ни чакат на Старото пристанище в дванайсет и половина.

— Защо? — попита тя, като се престори, че не знае.

— Ще прекараме следобеда на яхтата. Вчера ти казах.

— Съжалявам. Забравила съм.

— Какво правиш още в леглото? След няколко минути трябва да тръгваме.

— Кого си поканил?

Той изреди няколко имена — всички руски и мъжки.

— Не съм сигурна, че ми се идва. Ако нямаш нищо против, ще остана с децата. Освен това ще се забавлявате повече, ако ме няма там.

Той не си направи труда да протестира. Вместо това погледна златния си часовник, сякаш искаше да прецени дали разполага с достатъчно време да вземе Екатерина. Елена се пребори с желанието си да му каже, че тя изгаря от нетърпение да й се обади.

— Какво ще правиш сама цял ден? — попита той нехайно, сякаш не се интересуваше особено от отговора й.

— Ще лежа в леглото и ще чета вестници. После, ако се чувствам достатъчно добре, ще заведа децата в града. Днес е пазарен ден. Знаеш колко много обичат да ходят на пазара.

Пазарът бе представата на Иван за ада на земята. Той направи един последен равнодушен опит да промени решението й, после влезе в банята, за да се избръсне и да вземе душ. Десет минути по-късно, с нови дрехи и напарфюмиран, съпругът й слезе на долния етаж. Елена, все още в леглото, пусна телевизора и превключи на канала, на който можеше да види случващото се в обсега на охранителните камери на входната врата. Съпругът й очевидно очакваше опасен ден във водите край Кот д’Азюр, защото беше взел максимални мерки за сигурност: шофьор и двама телохранители в собствената му кола плюс втора кола с още четирима души. Елена го видя за последен път, докато се качваше на задната седалка на колата си. Той говореше по мобилния телефон и се усмихваше по начина, по който се усмихваше само на Екатерина.

Тя изключи телевизора и мотивирана от последната гледка, спусна крака на пода. Не спирай сега — каза си тя. — Ако спреш, никога няма да събереш смелост да започнеш отново. И каквото и да правиш, не поглеждай назад. Няма да си сама нито за миг. Последните думи не бяха нейни. Бяха й казани от мъжа, когото познаваше под името Михаил. Мъжът, който скоро щеше да й стане любовник.