Московска афера

— Много малко, за съжаление. В противен случай днес нямаше да сте тук и животът ви нямаше да е обърнат с главата надолу. Знаем само, че съпругът ви е сключил сделка с дявола. Убил е двама души, за да запази тази сделка в тайна. И със сигурност ще загинат още хора, ако не ни помогнете. — Той се пресегна и хвана ръката й. — Ще ни помогнете ли, Елена?

— Какво искате от мен?

— Искам да завършите това, което започнахте, когато си уредихте среща с вашата стара приятелка Олга Сухова. Искам да ми разкажете остатъка от историята.

* * *

На осем километра източно от Сен Тропе скалистият нос Поант дьо л’Е се врязва предизвикателно в Средиземно море. В подножието на стръмните скали има малък плаж с хубав пясък, който често е пренебрегван от туристите заради липсата на бутици, клубове и ресторанти. Девойката с дълга до раменете тъмна коса и с белези на единия крак беше избрала грижливо мястото си на плажа — изолирана ивица близо до скалите, от която се откриваше прекрасна гледка към морето. Там, скрита под сянката на плажен чадър, тя бе прекарала приятен, макар и самотен следобед и сега отпиваше минерална вода от пластмасова бутилка, разгръщаше страниците на прокъсан роман с меки корици и се взираше през миниатюрен бинокъл „Цайс“ към огромната частна яхта „Октомври“, която се носеше без посока по спокойните води на морето на около три мили от брега.

В 15,15 часа тя забеляза нещо в движението на яхтата, което я накара да се изправи. Продължи да наблюдава плавателния съд още миг-два, за да се увери, че първото впечатление не я е излъгало, после свали бинокъла и извади „Блекбъри“ от платнената си плажна чанта. Съобщението й беше кратко, а изпращането му — светкавично. Две минути по-късно, след като изпълни искането за потвърждение, тя върна устройството в плажната си чанта и се загледа отново в морето. Яхтата беше завила и се носеше към Сен Тропе като фрегата, която се впуска в битка. Партито приключи малко по-рано — помисли си девойката, като замени бинокъла с книгата. — И то в такъв прекрасен ден.

44. Планински масив Мор, Франция

Елена започна с описание на обстановката — колкото заради него, толкова и заради себе си. Било есен, каза му тя. Ноември. Средата на ноември, уточни. Двамата с Иван се намирали в дачата им на север от Москва — палат от чам и стъкло, построен върху останките на по-малка дача, която била дадена на бащата на Иван от съветския ръководител Леонид Брежнев. Валял силен сняг. Обилен руски сняг — като пепел от изригването на вулкан.

— Обадиха се по телефона на Иван късно вечерта. Когато приключи разговора, той ми каза, че му предстои важна среща и че след няколко часа ще ни гостуват негови бизнес партньори. Не ги назова, а аз реших, че е по-добре да не го разпитвам. През остатъка от вечерта беше напрегнат. Разтревожен. Не го свърташе на едно място. Проклинаше руското време. Познах признаците. И преди бях виждала съпруга си в подобно състояние. Иван винаги се вълнува силно преди танц.

— Танц?

— Простете ми, господин Алон. Танц е една от кодовите думи, които той и хората му използват, когато обсъждат сделки с оръжие. „Трябва да направим последни приготовления за танца“. „Трябва да запазим зала за танца“. „Трябва да наемем група за танца“. „Колко стола ще ни трябват за танца? Колко бутилки водка? Колко чер хайвер? Колко самуна черен хляб?“ Не знам кого си мислят, че заблуждават с тези безсмислици, но със сигурност не и мен.

— А посетителите на Иван наистина ли дойдоха същата вечер?

— Всъщност дойдоха сутринта. В два и половина сутринта, ако трябва да съм точна.

— Видяхте ли ги?

— Да, видях ги.

— Опишете ми сцената. Внимателно, Елена. И най-малките подробности могат да се окажат важни.

— Бяха осем души плюс група телохранители на Иван. Аркадий Медведев също беше там. Аркадий е началник на личната служба за сигурност на съпруга ми. Телохранителите имат една шега: казват, че Аркадий е Иван в най-лошия му ден.

— Откъде беше делегацията?

— От Африка. От Субсахарска Африка. — Тя успя да се усмихне. — Експертната зона на Сара.

— От коя държава?

— Нямам представа.

— Запознахте ли се с тях?

— Никога не се запознавам с бизнес партньорите, забранено ми е.

— Виждали ли сте някого от тях преди?

— Не, но съм виждала подобни на тях. Те всички са еднакви, сериозно. Говорят различни езици. Развяват различни флагове. Бият се за различни каузи. Но в края на краищата всички са еднакви.

— Къде се намирахте, докато те бяха в дачата?

— В спалнята на горния етаж.

— Чувахте ли гласовете им?

— Понякога. Водачът им беше истински гигант. Баритон. Стените вибрираха от гласа му. Смехът му беше като гръмотевица.

— Вие сте лингвист, Елена. Използваха ли друг европейски език, освен руския?

— Френски. Съвсем определено френски. Той има особен ритъм, нали знаете.