Московска афера

— Изолирах се от външния свят. Спрях да гледам телевизия. Спрях да чета вестници. Страхувах се… Боях се да не науча, че някой самолет е бил свален или че заради мен е бил убит друг журналист. С времето успях да си внуша, че всичко това в действителност никога не се е случвало. Няма никакви ракети, казах си аз. Никаква делегация не е идвала в дома ми, за да купува оръжия от съпруга ми. Не съществува таен план за препродаване на част от стоката на терористите от Ал Кайда. Всичко това е само лош сън. Някакво недоразумение. Измислица. После ми се обади моят приятел Алистър Лийч във връзка с картина на Мери Касат. И ето ме сега тук.

Детето продължаваше да плаче от другата страна на клисурата.

— Няма ли кой да помогне на това бедно същество? — Тя погледна Габриел. — Имате ли деца, господин Алон?

Той се поколеба, преди да отговори.

— Имах син — каза тихо Габриел. — Един терорист сложи бомба в колата ми. Искаше да си отмъсти, защото убих брат му. Тя избухна, докато жена ми и синът ми бяха вътре.

— А жена ви?

— Тя оцеля. — Габриел замълча, като се взираше отвъд клисурата. — Може би щеше да е по-добре, ако беше починала. Трябваха ми няколко секунди, за да успея да я извадя от колата. Беше обгоряла лошо.

— Боже мой, толкова съжалявам! Не трябваше…

— Всичко е наред, Елена. Това се случи много отдавна.

— В Израел ли се случи?

— Не. Във Виена. Недалеч от катедралата.

Детето отвъд клисурата внезапно млъкна. Габриел сякаш не го забеляза, погълнат от опитите си да отвори бутилка розе. Той напълни една-единствена чаша и я подаде на Харкова.

— Пийнете малко. Важно е дъхът ви да мирише на алкохол, когато се приберете вкъщи. Иван ще го очаква.

Тя поднесе чашата към устните си и се загледа в клоните на пиниите, които се поклащаха от лекия бриз.

— Как стана така? Как се озовахме заедно на това място, вие и аз?

— Бяхте доведена тук от телефонно обаждане, на което не е трябвало да отговаряте. А аз — от Борис Островски. Той отиде в Рим заради мен. Опитваше се да ми каже за Иван. Умря в ръцете ми, преди да успее да ми предаде съобщението си. Затова се наложи да замина за Москва и да се срещна с Олга.

— С нея ли бяхте, когато са я нападнали наемните убийци?

Той кимна утвърдително.

— Как успяхте да избягате от онова стълбище, без да ви убият?

— Ще ви разкажа някой друг път, Елена. Пийнете още вино. Трябва да изглеждате малко замаяна, когато се приберете.

Тя се подчини, после попита:

— В такъв случай, както би казал Ленин, великият революционер и баща на Съветския съюз, какво трябва да се направи? Какво ще направим по въпроса с ракетите, които съпругът ми е поставил в ръцете на убийците?

— Вие ни дадохте много подробна информация. Ако имаме късмет, ще намерим терористите, преди да извършат някой атентат. Ще бъде трудно, но ще опитаме.

— Ще опитате? Какво имате предвид? Длъжни сте да ги спрете.

— Не е толкова лесно, Елена. Има много неща, които не знаем. С коя африканска държава е сключил сделка вашият съпруг? Натоварени ли са ракетите? Попаднали ли са в ръцете на терористите? Твърде късно ли е да ги спрем?

Въпросите му бяха реторични, но Харкова реагира така, сякаш бяха насочени към нея.

— Съжалявам — рече тя. — Чувствам се толкова глупаво.

— Защо?

— Мислех си, че като ви разкажа за сделката, ще разполагате с достатъчно информация, за да откриете оръжията, преди да ги използват. А какво постигнах? Двама души са мъртви. Приятелката ми е затворничка в московския си апартамент. А ракетите на съпруга ми все още са някъде там.

— Не казах, че е невъзможно, Елена. Само отбелязах, че ще бъде трудно.

— От какво друго имате нужда?

— От някакви уличаващи документи.

— Тоест?

— Документ за краен потребител. Фактура. Товарна разписка. Документ за превоз. Разписка за банков превод. Всичко, което може да ни помогне да проследим продажбата или пътя на стоката.

Тя мълчеше. Когато проговори отново, гласът й не беше много по-силен от шума на вятъра в короните на дърветата.

— Мисля, че знам къде може да има такава информация.

Габриел я изгледа.

— Къде, Елена?

— В Москва.

— Ще можем ли да се доберем до нея?

— Не вие. Аз ще го направя вместо вас. И ще трябва да го направя сама.

* * *

— Съпругът ми е ревностен сталинист. Но обикновено не го показва, дори в Русия.

Елена отпи от розето, после вдигна чашата към гаснещите слънчеви лъчи, за да разгледа цвета му.