Московска афера

Заведе я в по-голямата от двете спални и я накара да седне върху неоправеното легло. След това й нареди да се опита да запомни всичко в стаята. Украсеният с дърворезба скрин. Ракитовият люлеещ се стол. Овехтелите пердета на единствения прозорец. Двете избелели репродукции на картини на Моне, закачени от двете страни на вратата на банята.

— Бил съм безупречен джентълмен. Бил съм всичко, на което сте се надявали, и дори повече. Не съм проявил егоизъм. Отгатвал съм всяко ваше желание. Правили сме любов два пъти. Искал съм да се любим и трети път, но започнало да става късно, а вие сте били уморена.

— Надявам се, че не съм ви разочаровала.

— Точно обратното.

Той влезе в банята и светна лампата, после я подкани с жест да го последва. Беше толкова тясно, че едва се побраха. Когато заговори, раменете им се докоснаха.

— Когато сме приключили, сте взели душ. Затова не миришете на секс. Моля ви, направете го, Елена. Трябва да ви върнем у дома при съпруга ви.

— Да направя какво?

— Да си вземете душ, разбира се.

— Истински душ?

— Да.

— Но ние реално не сме правили секс.

— Разбира се, че сме. При това два пъти. Исках да го направим и трети път, но стана късно. Влезте под душа, Елена. Намокрете си малко косата. Размажете си грима. Изтъркайте си добре лицето, сякаш са ви целували. И използвайте сапун. Важно е да миришете на неизползван от вас сапун, когато се приберете у дома.

Михаил завъртя кранчетата и излезе мълчаливо от банята. Елена се съблече и застана гола под водните струи.

47. Сен Тропе, Франция

Беше онова време на деня, което Жан-Люк харесваше най-много: затишието между обяд и вечеря, когато пиеше пастис и спокойно подготвяше плана за вечерта. Той плъзна поглед по списъка с резервации и видя, че ги очаква тежка нощ: американски рапър с антураж от десет души, френски политик в немилост и новата му, почти невръстна съпруга, петролен шейх от Дубай или Абу Даби — винаги бъркаше двете емирства, и съмнителен италиански бизнесмен, който бе дошъл в Сен Тропе, защото имаше неприятности със закона. В момента обаче ресторант „Гран Жозеф“ беше спокойно море от лен, кристал и сребро, обезпокоявано единствено от присъствието на двойка млади испанци, които пиеха кротко в другия край на бара. И червеното „Ауди“ кабриолет, паркирано точно пред входа в нарушение на дългогодишния правилник за движение в града, да не говорим за безбройните наредби, издадени от самия Жозеф.

Жан-Люк отпи от чашата с пастис и огледа по-добре двамата в колата. Мъжът зад волана беше малко над трийсетте и носеше задължителните италиански слънчеви очила. Имаше привлекателни славянски черти и изглеждаше доста доволен от себе си. До него седеше жена, няколко години по-възрастна, но не по-малко привлекателна. Тъмната й коса беше събрана в небрежен кок. Роклята й беше измачкана, сякаш бе спала с нея. Любовници, реши Жан-Люк. Без никакво съмнение. Нещо повече — беше сигурен, че ги е виждал скоро в ресторанта. Рано или късно щеше да се сети за имената им. Винаги се сещаше. Така беше устроена паметта му.

Мъжът и жената поприказваха още малко, после се целунаха, което премахна всякакви съмнения по въпроса как са прекарали следобеда. Целувката очевидно бе прощална, защото миг по-късно жената стоеше сама на огрения от слънцето паваж на площада, а аудито се отдалечаваше с висока скорост — като кола, която бяга от местопрестъпление. Жената проследи с поглед автомобила, докато се изгуби зад ъгъла, после се обърна и тръгна към входа на ресторанта. В този миг Жан-Люк осъзна, че това не е никоя друга, а Елена Харкова, съпругата на Иван Харков, руски олигарх и купонджия. Но къде бяха телохранителите й? И защо косата й беше в безпорядък, а роклята — измачкана? И защо, за бога, се целуваше с друг мъж в червено ауди пред кметството?

Елена влезе в ресторанта секунда по-късно, като полюшваше бедра малко по-натрапливо от обикновено, с провесена на лявото рамо дамска чанта.

— Bonsoir51, Жан-Люк — изчурулика радостно тя, сякаш не се беше случило нищо необикновено, и Жан-Люк й подвикна в отговор bonsoir, сякаш не я бе видял да се целува с русокос младеж преди половин минута. Елена остави чантата си на бара и отвори със замах ципа, после извади отвътре мобилния си телефон и набра с нежелание някакъв номер. Промърмори няколко думи на руски и затвори гневно телефона.

— Желаете ли нещо, Елена? — попита я Жан-Люк.

— Малко „Сансер“52 ще ми дойде добре. И една цигара, ако ви се намира.

— Мога да ви сервирам „Сансер“, но не и цигара. Такъв е новият закон. Никакво пушене във Франция.

— Накъде върви светът, Жан-Люк?

— Трудно е да се каже. — Той я изгледа изпитателно над чашата с пастис. — Добре ли сте, Елена?

— Никога не съм била по-добре. Но няма да откажа малко вино.

Жан-Люк наля щедро „Сансер“ в една чаша — два пъти повече от обичайното — и я остави на бара пред нея. Тя тъкмо я поднасяше към устните си, когато два черни мерцедеса спряха със свистене на гуми на площада. Елена хвърли поглед през рамо, намръщи се и остави една двайсетачка на бара.