Можеш ли да пазиш тайна?

Иска ми се на секундата да напусна самолета. Или поне да потъна вдън земя.

— Извинете — промърморвам засрамено. — Трябваше да ме спрете.

— Щеше да ми е доста трудно — отговаря той с лека усмивка. - Малко нещо не бяхте на себе си.

— Толкова ми е неудобно!

Опитвам да се усмихна, но изобщо не мога да го погледна в очите. Така де, та аз му разправих за прашката си! Казах му и за G-точката ми!

— Не се притеснявайте. Всички бяхме стресирани. Ама че полет! — казва той, взема раничката си и става от креслото. После ме поглежда и добавя: — Добре ли сте вече? Ще можете ли да се приберете у дома си?

— Да. Всичко е наред. Благодаря. Приятно изкарване в Англия! — подвиквам след него, но не мисля, че ме чу.

Събирам бавно нещата си и напускам самолета. Имам чувството, че съм вир-вода от пот, косата ми е разрошена до безобразие, усещам в главата ми да пулсира болка.

Салонът на летището изглежда толкова светъл, тих и спокоен след напрегнатата атмосфера в самолета! А земята — някак особено твърда и солидна. Отпускам се на един от пластмасовите столове и известно време седя със затворени очи, като се опитвам да дойда на себе си. Когато най-сетне ставам, все още се чувствам леко замаяна. Движа се като в мъгла, все още не мога да повярвам, че съм тук — че съм жива! Да си призная, изобщо не мислех, че ще стъпя отново на земята.

— Ема! — чувам някой да ме вика, когато излизам от салона на „Пристигащи“, но изобщо не поглеждам. На света има безброй Еми.

— Ема! Тук съм!

Вдигам удивено глава. Това не е ли…?

Не. Не може да бъде, не може да е…

Да! Конър е!

Изглежда потресаващо красив. Прилича повече от всякога на скандинавец, а очите му са невероятно яркосини. И тича към мен. Не, нещо не ми се връзва. Какво прави той тук? Когато стигаме един до друг, той ме сграбчва в прегръдките си и ме притиска силно до гърдите си.

— Слава Богу! — възкликва Конър дрезгаво. — Слава Богу! Добре ли си?

— Конър, какво… какво правиш тук?

— Звъннах на авиокомпанията, за да проверя в колко часа кацате, и те ми казаха, че самолетът попаднал в силен турболентен поток. И аз… просто нямаше начин да не дойда на летището. — Той ме обгръща с поглед от висотата на своя ръст и добавя настойчиво: — Ема, гледах как самолетът се приземява. Изпратиха линейка към него. После ти все не излизаше и си помислих, че… — Конър преглъща тежко и завършва: — И аз не знам какво точно си помислих.

— Добре съм. Не излизах, защото седнах за малко, за да дойда на себе си. О, Боже, Конър, беше ужасно! — Гласът ми изведнъж се разтреперва, което е тъпо и смешно, защото сега съм в пълна безопасност, нали така? — В един момент наистина си помислих, че ще умра.

— Когато най-сетне се появи… — Гласът на Конър е дрезгав от напрежение, той млъква и няколко секунди ме гледа мълчаливо и настойчиво. — Мисля, че за първи път осъзнах колко дълбоки са чувствата ми към теб.

— Наистина ли? — прошепвам аз.

Сърцето ми бие до пръсване, струва ми се, че всеки момент ще припадна.

— Ема, мисля, че ние с теб трябва да…

Да се оженим ли? Сърцето ми се свива от страх. О, Боже! Той се кани да ми направи предложение за женитба, още тук, на летището. Какво да му отговоря, за Бога?!? Изобщо не съм готова да се женя! Но ако му откажа, той като нищо може да ме зареже и да избяга. Мамка му! Добре де, ще му кажа: „О, Конър, това е страхотна идея, но ми трябва малко време да…“

— …се съберем да живеем заедно — завършва изречението си Конър.

Ама че съм глупачка да си въобразявам разни работи! Той явно няма никакво намерение да ми прави предложение за женитба.

— Какво ще кажеш? — пита Конър и нежно ме погалва по косата.

— Ъъъ… — измънквам и разтривам с ръце лицето си, като се опитвам да спечеля малко време, защото в момента изобщо не мога да мисля рационално.

Да живея заедно с Конър… Ами да, звучи разумно. Защо не? Има ли някаква причина да не искам да го направя? Чувствам се адски объркана. Нещо в мозъка ми сякаш се опитва да ми изпрати някакво съобщение…

И в следващия миг си спомням някои от нещата, които казах на американеца в самолета. Това, че никога не съм била истински влюбена. И че Конър всъщност не ме разбира.

Но пък… аз тогава не бях на себе си, нали така? Защото… защото бях убедена, че всеки миг ще умра, за Бога! При това положение как да мислиш разумно?

— Конър, а какво стана със съвещанието ти днес следобед? — спомням си изведнъж.

— Отложих го.

— Отложил си го? — питам удивено, защото знам колко много държи на работата си. — Заради мен ли?

Сега вече наистина ми се завива свят. Усещам, че краката ми едвам ме държат. Само дето не ми е ясно дали е реакция на преживяното в самолета или е от любов.

О, Боже! Конър е висок, и красив, и е отложил съвещанието си заради мен, и е дошъл да ме спаси!

Ясно, вие ми се свят от любов. Трябва да е от любов!

— С удоволствие ще живея с теб, Конър — прошепвам и за мое огромно учудване избухвам в сълзи.

III

На другата сутрин се събуждам от играта на слънчевата светлина по клепачите ми и от примамливия аромат на кафе.

— Добр’утро! — долита до слуха ми гласът на Конър.